Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
И тя пак се навела над каменния блок.
„Не бързай толкова! — казал селянинът. — Обещанието не те обвързва да ме убиеш. Медната руда не съм открил аз, а козелът и ти вече го уби.“
„Мислиш ли, че това е достатъчно?“ — попитала жената колебливо.
„Разбира се — отвърнал селянинът. — Ти напълно си удържала обещанието си и от теб не може да се иска повече.“
Той й говорел толкова убедително, че успял да спаси живота си.
Селянинът най-напред се прибрал у дома си с кравите. После отишъл надолу из минната област и наел ратаи, които разбирали от минно дело. Те му помогнали да разработи една мина на мястото, където козелът изгубил живота си. Отначало селянинът се боял да не бъде убит, но дъщерята на великана се била уморила да пази медната си планина и престанала да го безпокои.
Медната жила, която селянинът открил, вървяла по повърхност та, та не било мъчно да се добива рудата Събирали с ратаите дърва от гората, натрупвали ги на големи купове върху камъните и ги запалвали. Камъните се пукали от топлината и те изваждали рудата. После прекарвали парчетата руда няколко пъти през огън, докато чистата мед се отделяла от сгурията.
Едно време хората употребявали за ежедневните си нужди повече мед, отколкото сега. Тя била много търсена и полезна стока и селянинът — собственик на мината — скоро разбогатял. Направил си голям хубав чифлик близо до мината и го нарекъл Коре по името на козела. Като отивал на черква в Турсонг, конят му бил целият в сребро, а когато се заженила дъщеря му, отворил двадесет бъчви бира и опекъл на шиш десет големи вола.
По онова време хората не пътували много-много и новините не се разпространявали така лесно както сега. Но вестта за откритата голяма медна мина все пак достигнала до много хора и онези, които нямали по-добра работа, се запътили към Даларна. Бедните скитници били приемани добре в чифлика Коре. Селянинът ги взимал на работа, давал им добра заплата и те добивали руда за него. Руда имало в грамадни количества и колкото повече работници наемал, толкова по-богат ставал.
Една вечер в Коре пристигнали четирима здрави мъже с миньорска кирки на рамо. И те били приети добре като всички други, но когато селянинът ги попитал искат ли да работят за него, те отказали.
„Ние мислим да добиваме руда за своя сметка“ — рекли те.
„Само че тази медна планина е моя“ — отговорил селянинът.
„Ние нямаме намерение да копаем в твоята мина — казали чужденците. — Планината е голяма и върху онова, което лежи свободно и неохранявано из пустите места, и ние имаме толкова право, колкото и ти.“
Повече не говорили по това и селянинът се държал все така гостоприемно с новодошлите. Рано на другия ден те излезли на работа, намерили медна руда малко по-далеч и започнали да копаят. Няколко дни по-късно селянинът отишъл при тях.
„Е тази планина има много руда“ — казал той.
„Да, още много хора има да работят тук, докато изкопаят това съкровище“ — отговорил един от чужденците.
„Така е — рекъл селянинът, — но аз все пак мисля, че трябва да ми плащате данък за рудата, която изкопавате, защото откриването й е моя заслуга.“
„Не разбираме какво искаш да кажеш“ — отвърнали мъжете. „Аз със своята съобразителност освободих планината“ — рекъл селянинът и им разправил за двете дъщери на великана и за мъжкия дял.
Мъжете изслушали внимателно разказа, но се хванали не за това, което очаквал селянинът.
„Сигурно ли е, че другата дъщеря е по-опасна от тая, която ти си срещнал?“ — попитали те.
„Не ми се вярва да е много милостива“ — отговорил селянинът.
После си тръгнал, но все току поглеждал към тях и след малко видял, че те прекъснали работата и тръгнали към гората.
Когато вечерта в чифлика Коре седнали да се хранят, откъм гората се зачул страшен вълчи вой. Между воя на зверовете долитали и човешки викове. Селянинът веднага скочил, но на ратаите не им се искало да го последват.
„Пада им се на тия разбойници да ги разкъсат вълците“ — казали те.
„Трябва да помагаме на онези, които са в нужда“ — настоял селянинът и тръгнал с петдесетте си ратаи.
Скоро видели грамадна глутница вълци, които се хвърляли един върху друг, хапели се и се биели за плячката си. Ратаите ги прогонили и намерили на земята четири човешки трупа толкова разкъсани, че никой не би могъл да познае кои са, ако край тях не се търкаляли четири миньорски кирки.
До смъртта на селянина медната планина останала негова собственост, а след това я поели синовете му. Те работели, в мината общо, после разделяли изкопаната през годината руда на купища, хвърляли жребий и след това топели медта всеки в своя пещ. Те всички станали добри миньори и си направили хубави, големи чифлици. След тях поели работата техните наследници, открили нови шахти и увеличили производството. Всяка година мината се разраствала и все повече миньори взимали участие в нея. Някои живеели близо до мината, други имали чифлици и къщи в околностите. Изникнали, много селища, които били наречени минната област Стура Копарберг — Голямата медна планина.