Пробуждането на демона

— Моето съзнание създава света около мен — беше заявил той напълно сериозно.

— Значи не мога да те победя в битка, освен ако ти сам не го поискаш? — отвърнал бе Елбраян тогава.

— Би бил прав, ако не забравяше нещо — че твоето съзнание създава света, който заобикаля теб самия — с тези думи елфът си беше тръгнал, оставяйки младия мъж с обърканите му мисли.

Трябваше да мине дълго време, преди Елбраян най-сетне да приеме напълно това привидно противоречие и да стигне до самата му същност, позволявайки си за първи път да познае едно възприятие на отделната личност, каквото никога досега не бе имал свободата да изследва.

— Звездите и свещта ми са едно цяло, защото виждам и двете — рече младият мъж най-сетне. — А аз правя света около себе си.

— Ти интерпретираш света около себе си — поправи го Джуравиел. — И колкото по-изострени стават възприятията ти, толкова по-точно ще можеш да тълкуваш онова, което те заобикаля.

После елфът се отдалечи, а Елбраян остана насред полянката, стиснал свещта в ръка, докато на небето бързо се разгаряха безброй звезди и сливаха светлината си с неговата. Тази на пръв поглед незначителна промяна във възприятието му, мисълта, че всички светлини в действителност бяха едно цяло, пробудиха в гърдите му усещане за принадлежност, за единение с цялата вселена, каквото младият мъж никога досега не бе изпитвал. Изведнъж небето сякаш стана по-близко, а Елбраян се почувства част от него.

До края на тази, както и през цялата осемстотин двайсет и втора година, той се учеше да възприема света като елф, докато постепенно не проумя тази необикновена смесица от индивидуализъм и общност и не постигна така деликатното равновесие между възвисяването на личността и осъзнаването на принадлежността си към една по-висша общност. Тази уж едва забележима промяна в мирогледа, изведнъж му откри безброй нови възможности — сега с лекота откриваше прекрасни цветя там, където преди дори не би помислил да ги търси, а сетивата му долавяха присъствието (и дори приблизителната големина) на горските животни, много преди очите му да ги бяха съзрели — и всичко това благодарение на изострената му чувствителност към всяко, било то и най-слабо движение, към всички миризми и звуци, които го заобикаляха. Сякаш беше голяма, суха гъба, която нечия ръка топеше във водите на знанието и той с непознато досега удоволствие поемаше колкото се може повече от него, попиваше всеки урок, всяка дума. Промениха се и представите му за време и пространство. Поредицата превърна в откъс; спомените — в пътуване във времето.