Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Фандорин с въздишка отклони поглед от картината, сътворена от Бога, към пейзажа, създаден от хората. В тоя чист, умит от ранната роса час, той също не беше никак лош, макар и много по-несъвършен: под една улична лампа с ръка под бузата хъркаше попрекалил моряк, на ъгъла прекалено усърден чистач размахваше с досадно шумолене метлата си.
Изведнъж той изпусна оръдието си, обърна се и в същата секунда Фандорин чу стремително нарастващ грохот и женски викове. Иззад ъгъла на крайбрежния булевард изхвърча и главоломно се втурна напред кон, запрегнат в лека двуколка. Едва не я обърна на завоя, но отлепилото се от земята колело успя някак да се върне обратно, конят сви току преди да издъни парапета и да полети във водата, което намали скоростта му само с част от секундата. Той изцвили бясно, разтръска запенената си глава и полетя в луд галоп покрай морето право към Фандорин.
В двуколката имаше жена, тя се държеше с двете ръце за седалката и пищеше пронизително, вятърът развяваше разпилените й черни коси — явно шапката й бе хвръкнала нанякъде. Всичко бе ясно: конят се бе подплашил от нещо и бе препуснал без посока, а пътничката не бе успяла да го укроти.
Ераст Петрович не анализира ситуацията, не се опита да отгатне възможните последици, той просто скочи от тротоара и побягна в същата посока, в която се носеше конят, тичаше толкова бързо, колкото може да тича човек, гледащ назад.
Кончето имаше красив бял косъм, но фигурата му бе грубовата и нисичка. Титулярният съветник вече бе виждал такива коне тук, в Йокохама. Всеволод Виталиевич му бе казал, че това е стара японска порода, която се отличава с капризния си характер и не е особено подходяща за впрягане.
На Фандорин досега не беше му се налагало да обуздава побеснели коне, но веднъж по време на неотдавнашната война той бе видял колко сръчно се справи с подобна задача един донски казак и благодарение на вечната си любознателност го разпита как се прави. „Ти, значи, господине, най-важното гледай да не го хващаш за юздата — сподели майсторлъка си дончанинът. — То, добичето, пощръклее ли, хич не обича за юздата да го дърпат. Гледай, значи, да му се метнеш на врата, да му превиеш врата надолу към земята. И не го ругай, ами карай с добро — кажи му «братко», гълъбче“… „земляк“ можеш да опиташ, ако е мъжки. Пък ако е кобила — кажи й „миличка“, „хубавице моя“, става също и със „сестрице“.
Когато обезумялото животно се изравни с бегача, Ераст Петрович постъпи в пълно съответствие с теорията. Скочи, увисна върху потния хлъзгав врат и чак тогава съобрази, че няма представа дали е жребец или кобила, не успя да го загледа. Затова за всеки случай пусна в действие и „братко“, и „сестрице“, и „хубавице“, че и „земляк“.
Отначало това не помогна особено. Дали защото трябваше да апелира към животното на японски, или не му хареса допълнителният товар на врата, но представителят (или представителката) на капризната порода изпръхтя страховито, затръска глава и се опита да ръфне рамото на титулярния съветник. Не успя и чак тогава взе да забавя крачка.
След около стотина метра препускането най-сетне свърши. Животното спря, цялото разтреперано, от гърба и от хълбоците му се сипеше пяна на парцали. Фандорин го освободи от прегръдката си. Стъпи, залитайки, на крака. И преди всичко изясни въпроса, който го бе занимавал през цялото кратко, но за него равно на вечност време, докато играеше ролята на спирачка.
— Аха, значи все пак си „миличка“ — промърмори Ераст Петрович и чак сега погледна спасената дама.
А тя беше държанката на достопочтения Алджърнън Булкокс и изворът на вълшебно сияние, госпожа О-Юми. Косата й бе безредно разбъркана, от челото висеше дълъг кичур, роклята се бе скъсала и оголваше бяло рамо с алена драскотина. Но и в това състояние притежателката на незабравимата сребърна обувчица бе толкова прекрасна, че титулярният съветник се вцепени и объркано запримигва с дългите си мигли. Това не е никакво сияние, премина му през ума. Това е ослепителна красота. Нарича се така, понеже от нея сякаш ослепяваш.
И си помисли също, че раздърпаният вид едва ли му отива толкова, колкото на нея. Единият ръкав на редингота се бе откъснал напълно и висеше на лакътя му, кобилата бе успяла да гризне другия ръкав, панталонът и обувките му бяха почернели от мръсотия, а най-ужасна, разбира се, беше острата миризма на конска пот, просмукала се във всички пори на Ераст Петрович.