Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Нощем? Знаеш ли го със сигурност?
— Колко си внимателен и веднага помисляш за всичко! — отговори тя, като остави съда на земята. В него наистина имаше хубуб[65]. — Аз действително съм била тук през нощта.
— Сама?
— Сама и все пак не сама. Хората не бяха от нашите, а други.
— Кои?
— Ех, де да знаех! Възнамерявах да ти кажа по-късно, защото трябваше да бъдеш щаден. Но след като веднъж вече си тук, а и питаш, няма повече да го крия от теб. Знаеш, че се намирам при джамикуните с наблюдателна цел. Каква, тепърва предстои да ти кажа. Не съм от жените, които се боят нощем от тъмното. Който мисли само добро, няма защо да изпитва страх. А аз обичам звездния небосвод и добрата месечина, която уж е мълчалива, а пък така охотно разказва, когато не я пренебрегваш.
— Аз също.
— Ти също? Отново сходство! И тъй, седях в градината, когато луната, моята стара, мила приятелка, ме посети и ми показа магическата фигура на древните зидове. Надали някой би могъл да им противостои, когато затрептят в нейното сияние. Надигнах се и дойдох заедно с нея тук. Как ли стана, че ме отведе точно там до ъгъла и ми внуши да седна в дълбоката сянка? Вечерта беше красива. Очакваше своята полунощ. И когато тя дойде, заструи сребристото й одеяние, а главата й увенчаваха в диадема всички звезди. Но зад нея нещо пълзеше насам — тихо, крадливо, потайно, избягвайки всякакъв шум. Кажи-речи така си представям аз съвестта да броди в живота с прокрадващи стъпки. Бяха хора. Не идваха заедно, а поотделно, като се совваха към една тясна врата и изчезваха. Последният дойде след по-дълга пауза. Лицето му беше черно. От какво, не можах да видя, понеже седях доста далеч от неговия път. А после беше първият, както ми се стори, който напусна строежа след половин час и се отправи към каменоломните. Отново след пауза съгледах следващия. Всички се връщаха, но също така поотделно както преди. Преброих ги и се запромъквах след последния. Той не слезе чак до долу, насочи се настрани, като че искаше да избегне дуара и да отиде до езерото. Това отклони погледа ми към водата. Аз имам остри очи, а и светлината на моята приятелка ми благоприятстваше. Видях да се отдалечават ездачи — поотделно, както непознатите тук.
— Направи ли и по-късно подобно наблюдение? — попитах.
— Не. Видях ги само веднъж.
— Колко души бяха?
— Шестима, с последния.
— Дали ще можеш да си спомниш деня?
— Много точно. Такива неща се запаметяват. Следващия понеделник ще станат четири седмици.
— Сподели ли го с някого?
— Не.
— Защо?
— Мълча си, понеже е свързано с моята цел, но много често размишлявах. Канех се следващия лунен ден отново да седна там при ъгъла, за да разбера дали ще дойдат.
— Шакара! — извиках.
— Какво, ефенди? От какво си толкова изненадан?
— Че толкова ясно се догаждаш! Че за теб лежат като в бял ден неща, които аз измъквам от неизвестността с всевъзможни усилия! Ти трябваше да си душата и действително си това! Джаннех, Джаннех, която има по-сигурни възприятия и поглежда по-убедително в далечината, отколкото това е възможно на гордия дух!
— Джаннех? — попита. — От Марах Дуримех ли си чул тази дума? Това е моето галено име. Тя винаги ме наричаше така, когато ме привличаше похвално към себе си и с майчини устни целуваше косите ми.
— Наистина ли? Наистина? Галено име? Дете мое, когато Марах Дуримех ти дава в подобен миг име, то в тази гальовна дума се крие най-дълбока истина. Хората ти викат "Шакара", за да бъдеш "благодарна". За какво? Не само да се казваш Джаннех, но и действително да си това!
— Не те разбирам, ефенди, но чувствам, че не приказваш фалшиво. Говорех за моето връщане при онзи ъгъл там. Много ми се искаше да узная дали в тази меджме-и-йехуди…
— Меджме-и-йехуди? — прекъснах я бързо. — Странно, извънредно странно! Как ти хрумна това име точно за този етаж?
— Не зная. За такъв го смятам. Името от само себе си ми дойде на езика!
— Мда-а, разбирам! Така трябва да е! Ти предчувстваш! Джаннех, Джаннех, неосъзнатото знание! Ние веднага ще отидем до този твой ъгъл и ще седнем там. Имам да ти разказвам. Ще ги видиш да идват, на ярката дневна светлина, всичките сенки и накрая мъжете, които си видяла тогава в нощта.
Тръгнахме нататък. Сега там имаше не лунна, а слънчева сянка. Един голям нисък камък ни послужи за пейка. Започнах разказа си оттам, когато край Тигър подслушах силлан и за пръв път чух за меджме-и-йехуди. Осведомих я за всичко, което после се бе случило и сякаш бе предопределено точно мен, чужденеца, действително най-непричастния, да привлече като най-опасен враг на Сенките. Тя слушаше, без да ме прекъсва, както бе нейният мил, разсъдлив начин. Когато свърших, пое дълбоко дъх и каза:
65
Хубуб — малини — б.а.