Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Сега си разтърка ей тази област!
Докато го казваше, прокара ръце по кръста и започна да се масажира. Другите тутакси се заеха да го имитират и заповтаряха през смях:
— Сега си разтърка ей тази област!
— И криви такива физиономии! — прибави онзи, подражавайки мимиките на изтърсилия се от магарето хлапак.
— И криви такива физиономии! — изрецитира веселата компания, като по лицата можеха да се видят всички възможни преходни стъпала от обикновената тъга до крайното отчаяние.
В този трагикомичен миг аз стигнах при ликуващите почитатели на ездаческото ми изкуство.
— Какво е станало? — попитах.
Те станаха учтиво. Моят критикар също се надигна полека и с въздишка.
— Магарето ме хвърли, ефенди — отговори, почти разплакан от извършената от животното низост.
— Без да ти е бил препречен пътят, както го сторихте вие при мен?
— Да — призна, като сега наистина започна високо да реве.
— Успокой се, момчето ми. Няма нищо! Не си нито първият, нито ще бъдеш последният, който критикарства другите и бива хвърлен сетне от собственото си магаре. С това състезанието свърши. Но независимо от всичко ще си имате вашата пул-и-сефид. Ето, поделете си я, момчета!
Бръкнах в джоба и хвърлих помежду им сребърната монета.
Всички се впуснаха към нея, като най-чевръст бе току-що циврилият обесник. При вида на монетата болките му в кръста мигом се излекуваха. А аз се отдалечих доволен, отправяйки се обратно към къщи при моя хаджи Халеф. Той беше буден и още по-бодър от вчера. Кара му беше казал какво бях подметнал за евентуалното си участие в състезанието. Въодушевен от това, той ме посрещна с думите:
— Хамдулиллах, ние ще спечелим състезанието, сихди!
— Кой го твърди? — попитах.
— Аз, хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Та нали и ти ще яздиш, а при това положение ние при всички случаи ще победим!
— Не толкова високо, драги Халеф, иначе ще бъдеш осмян!
— Защо? От кого?
— Защото току-що паднах от коня.
— Ти? Кара бен Немзи ефенди, който сгромолява всеки кон, но не и той него?
— Да, аз!
Сега седнах и заразправях. Бях в добро настроение и ето как ми се удаде да представя разказа си в такава форма, че доблестният хаджи се заля в смях, от който не можеше да се отърве. Да си представи, че неговият сихди се е "хързулнал" от коня, бе най-забавното, което можеше да му дойде на ума.
— Отново един цяр! — каза, когато най-сетне се поуспокои. — Това лекува! Всеки ден да се смея така по два пъти, веднъж предиобед и веднъж следобед, скоро-скоро ще оздравея и ще участвам заедно с теб в състезанието! Знаеш, сихди, веселото настроение е най-добрият лекар. Него не може надмина никой хеким[63] и никой хекимбаши[64]. Можеш да бъдеш сигурен в това!
След обедната дрямка, която си позволих, дойде един калхурски ездач с вест от Устад. Беше добра. Шахът се намираше понастоящем не в Исфахан, а в много по-близко разположения дворец Михрибани, и то с почти целия Двор — обстоятелство, което значително можеше да съкрати отсъствието на Устад. Пратеникът посети после своя повелител, шейха на калхураните, на когото имаше да предаде някакво важно съобщение. Както узнах по-късно, то касаеше братската помощ на всички калхурани, в случай че джамикуните бъдеха нападнати. Устад явно бе научил по път нещо по този въпрос.
Бях се наместил на равния покрив, четейки едно от неговите произведения, когато видях Шакара. Беше отсреща в руините, в буренясалото преддверие на двуетажната част, над чиято тясна врата се намираха двете строшени плочи. Понеже тъкмо бях стигнал края на една глава, оставих книгата настрани, за да я изненадам. Държеше в ръката съсъд и, изглежда, береше къпини или малини, каквито там имаше в големи количества. Че това преддверие бе напълно обрасло с трънливи храсти и бодливи ластари, вече съм казал.
Изкачих стъпалата до пътя за камбаните и от него излязох на тясното поле от руини към кулата, в която бяхме заловили ашика. Тук някога е имало стълбище, водещо надолу към преддверието, където исках да отида. Сега едва можеше да се различи — изветряло, разтрошено и запълнено със ситен камънак, но все пак проходимо за предпазливия крак. Повече се сурках, отколкото слизах, по този наклон и навлязох сред трънливите стебла, за да отида при Шакара. Тя ме видя, посочи срещуположната страна и каза:
— Можеше да дойдеш оттам, много по-удобно е. Там човек и нощем се оправя!
Тогава видях, че от широкия кариерен път достъпът до това преддверие действително беше много по-къс и по-лек. В това нямаше нищо необикновено. Но аз се улових за последните й думи и попитах, когато стигнах при нея:
63
Хеким — лекар — б.а.
64
Хекимбаши — главен лекар — б.а.