Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Загледа ни. Лицето му трепереше от страх, но постепенно възприе друг израз. Въздействието на ужаса започна да отслабва. Опомни се.
— Това си ти, ефенди, ти! — извика с почти радостен тон. — Значи все пак е по-различно, по-различно, отколкото си помислих! Какво ще правя тук? Защо ме докарахте на това място?
— Ти си част от него — отговорих. — Убиецът — при убитите!
— Аз, аз… не съм убивал! Други бяха. Моите ръце са чисти. Аз никога не съм бутал някого с тях! Те не са омърсени, омърсени, омърсени с убийство!
Вдигна ръка като за клетва.
— Но си доставял жертвите и злорадо си се заслушвал в тяхното падане. Какво по-дяволско от това! Сега имаш време за по-нататъшно безмълвно вслушване! Тези жертви ще дойдат, ще дойдат, можеш да бъдеш сигурен в това! Ти ще ги чуеш, о, мирен пратенико на нашия шах-ин-шах! Цялото пространство и време ти е на разположение да разговаряш с тях. Оставяме те сам; няма да те безпокоим!
Посегнах към греблата. Кара също.
— Стой, стой! Остани! — изкряска оня. Лодката се раздвижи.
— Не си тръгвай, не си тръгвай… не си тръгвай без мен!
Както завивахме ние долу покрай колоната, така пълзеше горе той в същото направление. Ето как видя скелета и буквално изрева:
— Смъртта, Смъртта… самата тя, като скелет! Надалеч, надалеч, надалеч оттук! Не издържам!
Надигна се на колене, протегна ръце към нас и се замоли:
— Милост, ефенди, милост! Тук ще загина!
Тогава аз спрях и отговорих:
— Какво ти предрекох заранта? Ще стоиш на колене и ще ме молиш за разрешение! За какво?
— Да направя пред теб признание! — проплака.
— Е, добре! Аз изпълних думата си. Как ще постъпиш ти сега, за да се спасиш?
— Като кажа истината. Повече не мога да сторя нищо!
— Говори тогава!
Направих един удар с веслото, за да приближа отново към него. Веднага щом видя този знак на благосклонност, възвърна изгубената си смелост. Извърнат и все още тръпнещ от страх, отново започна да лъже и отрича:
— Знам, че само ме изпитваш, ефенди. Искаш да видиш дали съм човек, измисляш неистини, за да ме оцениш толкова по-високо, ако не го сторя. Аз действително нямам нищо общо с шейх ул ислям. Ако ме вземеш със себе си и ме отведеш в своя дом, ще ти дам доказателство, че съм дошъл при вас само за ваше благо. Ще ти съобщя всички тайни на тези руини и всички намерения на вашите врагове. Вие се движите право към гибелта. Аз обаче ще ви покажа избавителния път! Юмрукът, който трябва да се стовари върху вас, е високо издигнат. Ако не ви тресне днес, то със сигурност утре. Но аз, комуто всичко е известно, ще живея при вас като ваш закрилник и…
— После със своята Пекала ще се появиш при новия шах в Исфахан! — вметнах тук аз. — Глупак такъв! Това беше последната ти фалшива карта. Да мислиш, че ще повярваме на този коз, след като сме разпознали всички други като фалшиви, вече не е тъпоумие, а самонадеяност! Да се махаме, Кара, веднага да се махаме!
Извръщайки се от него, потопихме греблата. Няколко крепки удара и камъкът се изгуби в дълбокия мрак.
— Стой, стой! Ще призная, призная… призная! — се понесоха крясъци подире ни и всички колони ги заповтаряха.
Не им обърнахме внимание и го предоставихме на тъмата, която зееше не само около него, не, а и вътре в него…
4. Следи в мрака
На утрото направих с помощта на Кара възможно по-незабележими замервания в руините. Вниманието на джамикуните беше погълнато от състезателната площадка по такъв начин, че изобщо не поглеждаха към нас. Констатирах, че предположенията ми не бяха ме измамили. Страничните канали бяха разположени точно под амфитеатрално издигащите се етажи. А Алабастровия шатър се намираше, разбира се, на много по-голяма височина, точно над нишата на задния басейн.
След като установих това, направих една ездова разходка — доброволно, без да съм принуден от коня. Всичко протичаше отлично, с приятно бавен темп около езерото, докато на Асил му хрумна да пробва и тръс с мен. Това ми дойде малко прекалено и аз на няколко пъти се понаклоних настрана, но бе невъзможно да се изложа пред собствения си кон и волю-неволю издържах. В този миг насреща ми се зададе орляк младежи, които опитваха тук, както и навсякъде, да преварят идните събития. По-младите седяха на стари козли, по-големите на магарета. Бандата идваше право към мен с крясъци, смехове, ликуване, размахала крака и ръце. Изпълваше целия път и на никого не хрумваше да ми стори място. Асил го виждаше също така добре като мен. Не искаше да мине през тях, поради което отскочи посред тръс настрани и застана стабилно. От това възникнаха два съвсем неочаквани тласъка, които ни най-малко нямаше да ме обезпокоят, ако разполагах с пълните си сили. Но така не съумях да се задържа на стремената. Изгубих баланс и със сигурност щях да се изтърся, ако не се бях възползвал бързо от втория тласък да напусна по възможно най-смехотворния начин седлото. Скочих, подпирайки се на върха му, премятайки крак над гръбнака на коня, за да придам на работата вида на преднамерено плъзгане. Но вложих в този мах въпреки изтощението си или може би тъкмо поради него премного сила и слязох от коня не особено елегантно, сядайки на земята.