Пирамидата на бог Слънце

Той не каза нищо повече. Кара сне ремъците от краката му и го накара да се изправи. Той се олюля следствие нарушеното кръвообращение, така че трябваше да бъде подкрепен. Но когато го изведохме на открито, походката му полека-лека се стабилизира. Спуснахме се по хълма и отидохме до пристана. Подканихме го да влезе в ладията, ала той се възпротиви и отново започна да става шумен. Тогава Кара просто го бутна на земята, натика в устата му един парцал, върза му пак краката и го тикна в лодката, за да му върже там и очите. После се качихме и загребахме към канала.

След като оставихме гъсталака при входа зад себе си, запалихме факлата и я втикнахме в споменатия отвор. Първо се избутвахме, а после продължихме с гребане, докато стигнахме предния басейн. Ашикът не трябваше да знае къде да търси пътя към свободата. Намерението ми беше да го освободя от вървите, а той можеше да е добър плувец, макар това да не можеше да се очаква от един персиец от вътрешността на страната, към когото майката земя се е отнасяла толкова "сухо". Ето защо вкарахме лодката в басейна, докато каналът престана да се вижда, и му свалихме превръзката от очите. Запушалката на устата му пречеше да говори, а лицето му лежеше в сянка, така че не можехме да наблюдаваме нито очите му, нито играта на лицето, но аз приех, че видът на това страховито място му оказа немалко въздействие. За да го подсиля, предприехме една много объркана обиколка. Тъй като лежеше на дъното на плавателния съд, гледаше само нагоре и би трябвало да надцени големината на басейна. Това исках!

Когато сметнах, че достатъчно сме обикаляли, спряхме при камъка със скелета — същия скелет, който в моя сън така добре умееше да плува и говори. Но сега беше безмълвен. Със събрани и присвити почти до ребрата крака, той ни се хилеше озъбено, сякаш въпреки мълчаливостта си се радваше на придобивката на събеседник, който да подели с него тази ужасна самота. Ала онзи не го виждаше и не подозираше нищо.

Прибутахме лодката от другата страна на камъка, за да не забележи веднага скелета. Кара свали горната част на облеклото си да не я изцапа и се покатери. Аз хванах пленника за тила и го изправих. Беше вкочанен почти като мумия и държеше очите си затворени. Безсъзнание, страх или преструвка бе това? Кара го улови отгоре, аз го избутах отдолу и ето как ашикът бе качен с по-голяма лекота, отколкото бих могъл да предположа. Бях си мислил, че ще се съпротивлява. Сега му бяха снети вървите и парцала от устава. После Кара слезе отново при мен и разви един пакет, който бе вързан заедно с факлите. Съдържаше хляб за няколко дни. Хвърли го горе.

До момента пленникът бе лежал спокойно, но сега се раздвижи. Най-напред заопипва като слепец наоколо. После изправи, подпирайки се на ръце, горната част на тялото си, втренчи се първо в зеещия наоколо мрак и нададе крясък, чието ехо отзвуча обратно от всички колони като от безумни дълбини.

— Какво е това тук, какво, какво, какво, какво? — изрева. — Пъкълът, в който хвърляхме нашите жертви! Мракът, на който се смеехме, когато слушахме отгоре как падат във водата телата! А тук лежи хляб, хляб, хляб! Нима тук все още има добри духове, смиляващи се даже над Дявола, когато дойде в собственото си проклятие?