Пътят на кралете (том I)

— Иска да ме прати в Карбрант — рече Кал, кацнал на върха на скалата. — Да се изуча за лекар.

— Какво, наистина? — попита Ларал, която вървеше по ръба на камъка точно пред него. Имаше златни кичури в черната коса. Беше дълга, и се носеше зад гърба й от порива на вятъра, докато тя се стараеше да запази равновесие с разперени настрани ръце.

Косата й се открояваше. Но очите й се открояваха още повече, разбира се. Ярки, светлозелени. Толкова различни от кафевите и черните очи на хората от града. Имаше нещо различно в това да си светлоок.

— Да, наистина — отговори Кал и изпъшка. — Говори за това вече от няколко години.

— И ти не си ми казал?

Кал сви рамене. Двамата с Ларал се намираха на един рид източно от Огнекамък. Тиен, братчето на Кал, се провираше сред скалите в основата на рида. Вдясно от Кал, в западна посока се нижеха заоблени ниски хълмове. Бяха осеяни с лависови полипи — насажденията се намираха приблизително по средата на узряването си.

Той се чувстваше необяснимо тъжен, когато гледаше хълмовете, пълни с работници. Тъмнокафевите полипи щяха да израснат до големината на пъпеши и да се изпълнят със зърно. След като то бъде изсушено, това зърно щеше да послужи за прехрана на целия град и на войските на тукашния върховен принц. Минаващите през града арденти старателно обясняваха, че Призванието на земеделеца е благородно и е по-долу само от Призванието на воина. Бащата на Кал шепнеше под мустак, че вижда много повече чест в това да изхранваш кралството, отколкото в това да се сражаваш и да умираш в безсмислени войни.

— Кал? — рече настоятелно Ларал. — Защо не ми каза?

— Извинявай. Не бях сигурен дали татко говори сериозно или не. Затова не казах нищо.

Това беше лъжа. И по-рано той знаеше, че баща му говори сериозно. Кал просто не искаше да споменава пред никого, че ще замине, за да стане лекар, особено пред Ларал.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Мислех, че ще станеш войник.

Кал сви рамене.

Тя завъртя очи и скочи на един камък по-близо до него.

— Не искаш ли да станеш светлоок? Да спечелиш Меч?

— Татко казва, че това не се случва много често.

Тя приклекна пред него.

— Сигурна съм, че ти можеш да го направиш.

Очите й бяха толкова ясни и будни, бляскаха в зелено, цвета на самия живот.

Кал все повече осъзнаваше, че му харесва да гледа Ларал. Той, логично, знаеше какво се случва с него. С медицинска точност баща му му беше обяснил процеса на съзряването. Но в него имаше толкова много чувства, които стерилното описание не обясняваше. Някои от тези чувства бяха свързани с Ларал и останалите момичета от града. Други — с особената меланхолия, която го обгръщаше най-неочаквано.

— Аз… — продума той.

— Гледай — каза Ларал, пак се изправи и се покатери на върха на нейната скала. Тънката й жълта рокля се развяваше на вятъра. След една година щеше да започне да носи ръкавица на лявата ръка — белег, че момичето е пораснало и е станало девойка. — Качи се. Хайде. Погледни.

Кал се изтегли нагоре, изправи се на крака и погледна на изток. Шубраци от храсти оплетници растяха нагъсто под яките маркелови дървета.

— Какво виждаш? — попита Ларал.

— Кафеви храсти оплетници. Ако съдя по вида им, може би са мъртви.

— Натам е Първоизточникът — отговори тя и посочи. — Тук са земите на бурите. Татко казва, че сме тук, за да браним от вятъра по-изнежените западни земи. — Обърна се към Кал. — Ние имаме благородно наследство, Кал, и тъмнооките, и светлооките. Затова най-добрите войници винаги са от Алеткар. Върховният принц Садеас, генерал Амарам… Самият крал Гавилар.

— Предполагам.

Тя пресилено въздъхна.

— Знаеш, че мразя да разговарям с теб, когато си такъв.

— Какъв?

— Какъвто си сега. Знаеш. Унил си. Въздишаш.

— Ларал, сега ти въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя слезе от скалата и отиде някъде да се муси. Правеше така от време на време. Кал остана на място, загледан на изток. Не беше сигурен в чувствата си. Баща му искрено желаеше той да стане лекар, ала самият Кал се колебаеше. Не просто заради вълнението и чудесата в историите. Усещаше, че като стане войник, ще може да промени нещата. Наистина да ги промени. Част от него мечтаеше да воюва, да брани Алеткар, да се сражава рамо до рамо със светлооките герои. Да прави добро някъде другаде, а не в този градец, където никога не идваше никой важен човек.