Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Болна ли си, дете? — попита ме той на испански.
Един от спътниците му пристъпи напред и ме хвана за ръката.
— Принцът пита дали си болна? — настоя той на предпазлив английски.
Почувствах как ръката ми потреперва при докосването му: докосването на испански благородник по испанската ми кожа. Очаквах да ме познае веднага, да узнае, че разбирах всяка дума, която изричаше, че отговорът ми на испански напираше с по-голяма готовност на езика ми, отколкото този на английски.
— Не съм болна — казах на английски, като говорех много тихо и се надявах, че никой няма да долови следите от акцента ми. — Бях удивена от вида на принца.
— Само сте я удивили с вида си — засмя се той, като се обърна към принца и заговори на испански. — Дано даде Бог да успеете да удивите и господарката й.
Принцът кимна, безразличен към мен като към слугиня, недостойна за вниманието му, и отмина нататък.
— По-вероятно е тя да го стресне — отбеляза тихо някой от задните редици. — Да ни пази Господ, как ще сложим нашия принц да си легне с такава стара дама?
— Че и девица — отвърна някой друг. — Дори не и отзивчива и охотно отдаваща се вдовица, която знае какво й е липсвало. Тази кралица ще смрази нашия господар, той ще увехне в леглото й.
— И е толкова скучна — продължаваше първият.
Принцът чу това, спря за миг и погледна назад към свитата си.
— Достатъчно — каза той с ясен глас, като говореше на испански, мислейки, че единствено те ще го разберат. — Свършено е. Аз се венчах за нея, и ще споделя легло с нея, а ако чуете, че не мога да го направя, тогава можете да размишлявате върху причината. Междувременно нека цари мир. Не е почтено към англичаните да идваме в страната им и да обиждаме тяхната кралица.
— Те не се отнасят честно към нас… — подхвана някой.
— Страна на глупаци…
— Бедни и злонравни…
— И алчни!
— Достатъчно — каза той.
Последвах ги надолу по галерията до стълбите, които водеха към голямата зала. Последвах ги, сякаш теглена на верига: не можех да се отделя от тях, дори животът ми да зависеше от това. Бях отново сред собствените си хора, чувах ги как говорят, макар всяка дума, която изричаха, да бе злословие срещу единствената жена, която беше проявила добрина към мен, или срещу Англия, моята втора родина.
Уил Сомърс беше онзи, който ме извади от унеса. Той ме хвана за ръката над лакътя, докато се канех да последвам испанците в голямата зала, и леко ме разтърси:
— Какво има, девойче? Размечта ли се?
— Уил — казах и го сграбчих за ръкава, сякаш за да се закрепя. — О, Уил.
— Спокойно — каза той, като ме потупваше нежно по гърба, сякаш наистина бях развълнуван паж. — Глупаво малко момиче.
— Уил, испанците…
Той ме издърпа от главните врати и обгърна раменете ми с топлата си ръка.
— Внимавай, малки шуте — предупреди ме той. — Дори стените в Уинчестър имат уши и никога не знаеш кого ще оскърбиш.
— Толкова са… — не можех да намеря думите. — Те са толкова… красиви! — изтърсих.
Той се разсмя високо, пусна ме и плесна с ръце.
— Красиви, така ли? Ти си оглупяла от любов към сеньорите, точно като нейно величество, Бог да я благослови?
— Заради… — отново направих пауза. — Заради парфюма им е — казах простичко. — Миришат толкова прекрасно.
— О, малка девойко, време ти е да се венчаеш — каза той престорено сериозно. — Щом тичаш след мъжете и душиш дирите им като малка кучка по време на лов, тогава един ден ще повалиш плячката и вече няма да бъдеш свещен глупак.
Той замълча за миг, като ме гледаше преценяващо.
— Ах, бях забравил. Ти беше от Испания, нали?
Кимнах. Безсмислено беше да заблуждавам един шут.
— Напомнят ти за дома ти — предположи той. — Това ли е?
Кимнах.
— Е, добре — каза той. — Тогава за теб този ден е по-добър, отколкото за онези англичани, които цял живот са мразили испанците. Отново ще имаш испански господар. За останалите от нас това е нещо като края на света.
Той ме притегни малко по-близо:
— А как е принцеса Елизабет? — попита тихо.
— Разгневена — казах. — Неспокойна. През юни беше болна, сигурно си научил, че искаше кралицата да й изпрати лекарите си, и беше огорчена, когато не дойдоха.
— Да я пази Господ — каза той. — Кой би си помислил, че на този ден тя ще е там, и че ние ще сме тук? Кой би помислил, че този ден ще дойде?
— Кажи ми в замяна новините — започнах.
— Лорд Робърт?
Кимнах.
— Още е в тъмницата, и няма кой да се застъпи за него в двора, а и без друго няма кой да изслуша застъпничеството.