Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Изсвириха фанфари: кралицата и принцът бяха влезли в залата и бяха заели местата си.
— Време е да вървим — каза Уил. Той лепна на лицето си широка усмивка и преувеличи обичайната си тромава походка. — Ще бъдеш удивена, дете, научих се да жонглирам.
— Добре ли го правиш? — попитах, като подтичвах, за да го настигна, докато крачеше към големите отворени врати. — Умело?
— Всъщност много зле — каза той с тиха наслада. — Много комично.
Разнесе се бурен смях, когато той влезе в стаята, и аз се дръпнах назад, за да го оставя да продължи.
— Ти няма да разбереш, тъй като си само една обикновена девойка — каза през рамо. — Всички жени се смеят много злобно.
Не бях забравила Даниел Карпентър и писмото му до мен, при все че бях го хвърлила в огъня само след едно прочитане. Със същия успех можех да го сгъна и да го прибера в късото си палто, близо до сърцето, понеже помнех всяка дума, която беше написал, сякаш препрочитах всяка нощ писмото като изгарящо от любов момиче.
Открих, че мисля за него по-често след пристигането на испанския двор. Никой, който можеше да види кралицата, не можеше да мисли лошо за брака: още от сутринта, в която стана от брачното си ложе, тя сияеше с топлота, която никой не беше виждал у нея преди. У нея имаше някакво уверено спокойствие, изглеждаше като жена, която е намерила най-сетне сигурен пристан. Тя беше влюбена жена, беше обичана съпруга, имаше съветник, на когото можеше да се довери, силен мъж, посветил се на нейното благополучие. Най-сетне, след детство и зряла възраст, изпълнени с тревога и страхове, тя можеше да се отпусне спокойна в прегръдките на мъж, който я обичаше. Наблюдавах я и си мислех, че щом една жена, така отявлено непорочна и толкова силно отдадена на духовното като кралицата, можеше да намери любовта, тогава навярно аз също можех. Може би щеше да се окаже, че женитбата не означава краят за една жена, краят на истинската й същност, а нейното разцъфване. Може би щеше да се окаже, че една жена може да бъде съпруга, без да се налага да потъпква гордостта и духа си. Една жена можеше да разцъфне, превръщайки се в съпруга, вместо да подрежат крилете й, за да кротува на мястото си. Това ме накара да кажа, че Даниел можеше да е мъжът, към когото бих могла да се обърна, на когото можех да се доверя, Даниел, който ме обичаше, който ми каза, че не може да спи от мисли за мен, чието писмо бях прочела веднъж и бях хвърлила в огъня, но никога не бях забравила — всъщност, можех да го рецитирам дума по дума.
Освен това се сещах за него заради страховете и предупрежденията му, макар че навремето бях гледала на тях с насмешка. Макар че испанският двор ме привличаше, както магнитът клони на север, знаех, че той ми носи опасност и смърт. Разбира се, в Англия Филип не беше същият като в Испания. В Англия Филип беше миролюбив, нетърпелив да въдвори мир, твърдо решен да не оскърбява новото си кралство и да не подбужда вражди по религиозни въпроси. Но въпреки това Филип беше израснал в страна, в която господстваха поравно управлението на баща му и исканията на Инквизицията. Именно законите на бащата на Филип бяха изгорили майка ми на кладата и биха станали причина да изгорят и мен, и баща ми, ако ни бяха заловили. Даниел имаше право да бъде предпазлив, дори смятах, че е бил прав да изведе семейството си и баща ми от страната. Аз можех да се скрия зад самоличността на шута на кралицата, дете, осенено със свещена лудост, нейна спътница от мрачните дни, но всеки, който не притежаваше подобна закрила, можеше да очаква, че ще бъде разследван в някакъв момент в бъдеще. Това беше все още началото, но имаше признаци, че пословичната доброта на кралицата — толкова великодушна към онези, които бяха оспорили правото й на трона — може би нямаше да се разпростре и към онези, които оскърбяваха вярата й.
Много внимавах да ходя на литургия с кралицата и придворните й дами всеки ден, по три пъти дневно, и бях добросъвестна до дребнавост в онези малки подробности от съблюдаването на ритуалите, които бяха издали толкова много от моите родственици в Испания — обръщането към олтара в точния момент, свеждането на глава при вдигането на нафората, внимателното изричане на молитвите. Не ми беше трудно да правя това. Вярата ми в Бога на моя народ, Бога на пустинята и на горящия храст, Бога на изгнаниците и потиснатите, никога много пламенна или много силна, беше дълбоко скрита в сърцето ми. Не смятах, че съм Го предала с няколко леки престорени кимания и изричания на „Амин“. Всъщност, смятах, че каквато и да е била великата Му цел, когато е превърнал хората от моя народ в най-окаяните изгнаници в християнския свят, Той щеше да прости свеждането на моята тъй незначителна глава.