Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Освен това нямах време да мисля за Даниел или за бъдещето си. Пратеникът от Лондон беше донесъл книжа както за Елизабет, така и за мен. Когато влязох в покоите й, я открих развълнувана до краен предел при мисълта за женитбата на сестра й, и собственото си лишаване от наследство. Сновеше из стаята като вбесена котка. Беше получила студено съобщение от шамбелана на кралицата, че Филип Испански е потеглил от своята страна и пътува по море към новия си дом в Англия, че дворът ще го посрещне в Уинчестър — но самата Елизабет не беше поканена. И — сякаш за да оскърбят още повече наранената гордост на Елизабет — й се нареждаше да ме изпрати да се присъединя към кралицата и двора незабавно след получаването на тези заповеди. Шутът беше по-високо ценен от принцесата. Трябваше да напусна службата при Елизабет, предположих, че тази служба ще бъде забравена, както бе забравена сега и самата Елизабет.
— Целта на това е да ме обиди — изсъска тя.
— Едва ли е дело на кралицата — казах с успокоителен тон. — Това ще бъде само едно събиране на двора.
— Аз съм част от нейния двор!
Не казах нищо, дипломатично премълчавайки многото случаи, когато Елизабет беше отказвала да се присъедини към двора, като се преструваше, че не е в добро здраве или отлагаше, защото имаше собствени причини да остане в дома си.
— Тя не се осмелява да посрещне Филип Испански, ако аз стоя до нея! — каза тя грубо. — Знае, че той ще премести поглед от старата кралица към младата принцеса и ще предпочете мен!
Не я поправих. Никой не би погледнал със страстно желание към Елизабет в този миг: тя отново бе подпухнала от болестта си, а очите й бяха възпалени и зачервени. Само гневът й помагаше да се държи на крака.
— Той е сгоден за нея — казах тихо. — Не е въпрос на желание.
— Тя не може да ме остави да гния тук цял живот! Ще умра тук, Хана! Бях почти смъртно болна, а тук няма кой да се погрижи за мен, тя не желае да ми изпрати лекари, надява се, че ще умра!
— Сигурна съм, че тя няма…
— Тогава защо не ме вика в двора?
Поклатих глава. Спорът се въртеше в кръг, също като яростните крачки на Елизабет из стаята. Внезапно тя спря и сложи ръка на сърцето си.
— Болна съм — каза тя. — Сърцето ми тръпне от тревога, и съм толкова зле, че сутрин не мога да стана от леглото. Наистина, Хана, дори когато никой не гледа. Не мога да издържам това, не мога да продължавам така. Всеки ден си мисля, че ще ми съобщят, че тя е решила да даде заповед за екзекуцията ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че войниците ще дойдат да ме отведат. Докога мога да живея така, как мислиш, Хана? Аз съм млада жена, аз съм само на двайсет години! Би трябвало да очаквам с нетърпение празненството в двора в чест на пълнолетието ми, би трябвало да получавам подаръци. Досега трябваше вече да съм сгодена! Как може да се очаква от мен да понасям такъв непрекъснат страх? Никой не знае какво е.
Кимнах. Единственият човек, който можеше да разбере, беше кралицата, защото тя също някога бе наследницата, която всички мразеха. Но Елизабет беше отхвърлила обичта на кралицата и щеше да й бъде трудно да я намери отново.
— Седнете — казах тихо. — Ще ви донеса малка чаша ейл.
— Не искам малка чаша ейл — каза тя ядосано, макар че краката й се подкосяваха. — Искам си мястото в двора. Искам свободата си.
— Тя ще дойде. — Донесох кана и чаша от бюфета и й налях питие. Тя отпи от него, а после ме погледна.
— За теб всичко е наред — каза тя злобно. — Ти не си затворничка. Дори не си моя прислужница. Можеш да идваш и да си отиваш, както пожелаеш. Тя те иска до себе си. Ще можеш да видиш отново всичките си важни приятели, ще се срещнеш с тях в Уинчестър на сватбеното пиршество. Несъмнено са приготвили нов жакет и панталони за теб — галения хермафродит. Несъмнено ще бъдеш в свитата на кралицата.
— Може би.
— Не можеш да ме оставиш, Хана — каза тя решително.
— Лейди Елизабет, трябва да отида, кралицата ми заповядва.
— Тя каза, че трябва да ми правиш компания.
— А сега казва, че трябва да си тръгна.
— Хана! — Тя млъкна рязко. Всеки момент щеше да се разплаче.
Коленичих бавно в краката й и се вгледах в лицето й. Елизабет винаги беше такава смесица от бушуващи чувства и пресметливост, че рядко можех да преценя поведението й.