Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
— Нямате ли какво да кажете? — настоя тя.
Уил Лоугън я огледа преценяващо. Това момиче беше невероятно! Представяше си феминистките като грозни жени, които щурмуват университетите, не носят сутиени и отказват да бръснат подмишниците си. Момичето срещу него изглеждаше точно обратното на този образ: загоряла кожа, дълги крака и златна коса — красива блондинка, достойна за прочутия календар на фирма „Пирсли“. Тогава защо, по дяволите, бе толкова ядосана и горделива?
Какво казваха американците? Кипяща от енергия и плам. Да, точно така, плам.
Напомни си, че е с десет години по-млада. Нали вече бе решил, че е прекалено млада за него? Но въпреки това бе предизвикателство. Богата, от аристократичен род, живееше в имение, беше ръководила голяма компания — о, явно я бе довела до банкрут, както разправяха. Все пак имаше навици да се разпорежда и да й се подчиняват не беше от момичетата, които излизат с мъже като него.
Тя бе за лорд Ланкастър и други такива безгръбначни същества. Но определено харесваше неумолимия й дух. Макар че се нуждаеше от опитомяване, също като дива кобила.
Беше прочел за финансовите й неволи и й бе направил отстъпка в сметката. Навярно беше глупаво от негова страна. Тя имаше право — наистина притежаваше повече пари от него. Но малко му бе дожаляло за нея. Нищо че се държеше като истинска принцеса.
— Изненадан съм.
— Просто ми кажете колко ви дължа и ще си тръгна.
— Ще ми отнеме известно време, за да пресметна. Освен това не искам парите.
— По дяволите! — каза Беки разгневено, готова да му се нахвърли. — Желанията ви нямат значение. Искам да си платя!
— Не можете да ме накарате да взема и едно пени. — Лоугън се усмихна широко. — Но ще ви предложа нещо. Ще хвърляме ези-тура. Ако спечелите, ще ви изпратя сметката си и всичко е уредено. Ще си взема парите от банката и никога повече няма да ме видите.
— А ако загубя?
— Пак ще взема парите. Имам сметки за плащане. — Беки се усмихна доволно. — Но — добави неумолимо Лоугън — за тази цена ще се върна във Феърфийлд да засадя розовата градина и ще излезете на среща с мен, където аз пожелая.
— Моля?
— Да, тази розова градина не ми дава мира. Не понасям да оставям недовършена работа.
— Имах предвид срещата.
Той я изгледа по онзи спокоен и самоуверен начин, който толкова я смущаваше.
— Ще ми е забавно да ви видя принудена да се държите любезно с мен поне една вечер… Освен това сте много красива, както сигурно знаете.
Беки скочи на крака:
— Няма да продавам тялото си, за да платя сметката си към вас, господине.
Лоугън повдигна едната си вежда:
— Кой е молил за подобно нещо, скъпа? Казах среща. Може би това означава нещо по-различно отвъд океана или сте прекалено изискана дама, че да излезете с човек от работническата класа?
— Не. Разбира се, че не. — Беки извади монета от джоба си, подхвърли я нависоко и я захлупи с длан върху опакото на тънката си китка.
— Е? — предизвика я Лоугън.
Тя го погледна право в очите.
— Тура. Казвам тура. — После бавно вдигна ръка от монетата и изруга: — По дяволите!
Лоугън се засмя ниско и гърлено.
— Това значи три хиляди лири и една среща, ако обичате, госпожице Ланкастър.
— Можеш да ме наричаш Ребека — нещастно промърмори тя.
— Аз съм Уил.
— Ще ме уведомиш кога е срещата ни.
Написа му чек и се изправи. Той бързо протегна ръка и стисна китката й — леко, но решително.
— Къде тръгна? — попита Лоугън. — Срещата започва веднага.
Тридесет и първа глава
Лита сложи в рамка всичките изрезки от вестници. Окачи ги в хубавия си нов офис на Дийн Стрийт, в Сохо, зад лъскавото метално бюро с бъбрековидна форма и стъклен плот. Върху полирания дървен под имаше постелка от обработени овчи кожи, а стилната метална ваза винаги бе пълна с оранжерийни слънчогледи. Всеки ден, идвайки на работа, Лита виждаше на снимките сломеното лице на Ребека Ланкастър. Цялата история бе на показ в снимки и заглавия: от: „Проблемите със сигурността в оловните мини“ чак до: „“Ланкастър" е раздробена, отива в ръцете на „Уилсън“."
Не разбираше обаче защо това не се оказа достатъчно за нея. Продължаваше да не намира покой.
Едуард искаше тя да се върне в Щатите и Лита го направи. Любиха се в апартамента му и тъкмо в този миг осъзна, че всичко между тях е приключило. Помежду им имаше някаква дистанция. Изобщо не изпита удоволствие.