Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
— И не забравяй, че това не е всичко.
— Какво още?
— Ти. Нали трябва да живееш. Храна, напитки, пътувания. Доста е скъпо да си жив. Нещо, което вероятно не си забелязвала досега.
Така беше. Според Беки остатъкът от наличните й средства щеше да й стигне за около три години, може би и за четири, ако наистина харчи много пестеливо. Но никога досега не се бе ограничавала и перспективата съвсем не я радваше.
— Хотелът носи добра печалба. — Без да обръща внимание на безпокойството, което я обземаше, тя се опита да погледне на нещата откъм добрата им страна. — Отначало се занимавах с него. Преди да разбера какво всъщност прави Рупърт. Само един хотел е, но все пак носи приходи.
— Искаш ли съвета ми?
Беки погледна предпазливо към приятелката си:
— Защо ли си мисля, че и без това ще ми го кажеш?
Шарън се усмихна широко:
— Защото вече имаш опит, скъпа моя. Мисля, че трябва да го продадеш.
За втори път през този ден Беки се ужаси от чутото.
— Само това ми е останало от компанията на баща ми.
— „Ланкастър Холдингс“ не е хотелът, Беки. А самата ти. Ако го продадеш сега, когато е печеливш, ще разполагаш с достатъчно пари, докато решиш с какъв бизнес искаш да се занимаваш. Можеш да живееш от лихвата на парите си, ако внимаваш. Изцяло ли притежаваш този хотел, без никакви дългове и заеми?
— Не.
— Жалко. Но все пак ще имаш печалба.
— Не толкова, колкото си мислиш.
Беки се колебаеше. Мисълта да започне от нулата, да постави едно ново начало бе опияняваща. Може би само това можеше да я измъкне от мрачната дупка, в която се намираше.
Но новото начало налагаше да оправи старите си дългове. А това означаваше да се обади на господин Лоугън.
— Не е в офиса.
Беки държеше телефонната слушалка и едва се сдържаше да не тропне с крак.
— Така казахте и предишния път, когато се обадих.
Момичето отсреща имаше дразнещо пискливо гласче:
— Да, госпожице, а сега има друг ангажимент.
— Не му ли предавате съобщенията ми?
— Да не би да казвате, че не си върша работата?
— Предадохте ли му, че е важно?
— Предадох му точно каквото ми казахте. Не е в офиса. Съжалявам.
Чу се изщракване и връзката прекъсна. Кипнала от гняв, Беки отиде в библиотеката и извади фактурата на Лоугън от папката с документи. Да, най-отгоре имаше адрес.
— Госпожо Моркамб.
— Да, госпожице.
— Ще отсъствам през деня.
— Много добре, госпожице.
Беки грабна чантата си и тръгна към колата си, малко „Рено 5“, което Шарън бе настояла да си купи. Дотук с неговите увъртания и измъквания! Щеше да го издири къде е, да уреди сметките си с него и да продължи с живота си.
Пътуването й отне три ужасни часа. Все още й се струваше странно да се движи от обратната страна на пътя и няколко пъти насрещните коли надуваха пронизително клаксони. Три пъти трябваше да отбива встрани от пътя, за да погледне в картата, после обърка отбивката, загуби се из малките провинциални пътища и най-накрая стигна до целта си с цял час закъснение.
Бъкстед се оказа тихо малко селце в Шропшър, близо до границата с Уелс. Белите улични знаци и табелки с черни букви се облягаха на големи живи плетове — зелени, гъсти и отрупани с орлови нокти и с разноцветните фунийки на грамофончетата. В селото имаше малка пощенска станция с червени керемиди и няколко къщи със сламени покриви, останалите бяха направени от камък и тук-там се виждаше по някоя стара сграда от червени тухли. Беки не забеляза нищо особено в мястото. Имаше бар, „Куин Шарлът“, но тя не се отби да хапне нещо за обяд, въпреки че умираше от глад. Искаше първо да се види с Лоугън, после щеше да се нахрани. И да се прибере по-бързо у дома.
Селото бе прекалено малко, за да са отбелязани улиците му на картата, но пък имаше само четири улички. Беки бързо намери „Суон Лейн“ по адреса от фактурата и зави към нея. „Суон Лейн“ 26, трети етаж.
Много добре. Това трябваше да е по-високата, квадратна тухлена сграда на ъгъла. Единствено тя би могла да има цели три етажа. Паркира, слезе от колата и се приближи. Входната врата беше отключена. На първия етаж се намираше зъболекарски кабинет.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията.
— „Лоугън Гардънс“?
Тя посочи нагоре с палец.
— Благодаря — отвърна Беки.
Тръгна нагоре по дървеното стълбище, като отбеляза, че килимът е поизтъркан, а стените би трябвало да се пребоядисат. Цялата сграда изглеждаше евтина. Не мизерна прекалено провинциална беше, за да е мизерна, — но евтина, овехтяла и напълно неподходяща за „търсена“ фирма в каквато и да е сфера на бизнеса.