Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
И сякаш нарочно Шанхай беше пълен с деца. Подскачаха, играеха, танцуваха вечерно време из целия град. Когато вървеше по малките централни улички, почти можеше да докосне кръглите главички на прекрасни бебета, които й се усмихваха, напомняйки й, че биологичният часовник цъка неумолимо. Скоро ще чукнеш трийсет и пет, драга! Ако не искаш да родиш някое увредено недоносче, започвай да си търсиш осеменител. Не искаше гадже с дръпнати очи. Китайците като начин на употреба й бяха чужди и непознати. Не й беше ясно защо се смеят или мълчат, защо изглеждат ядосани и се цупят. Пълна загадка. Онзи ден беше казала на Елвис, секретаря на господин Уей, когото наричаха така заради бакенбардите, че има уморен вид, да не би да не се е наспал или да е болен от грип? Той се разсмя като побъркан, не можеше да спре. Очите му съвсем потънаха в цепките, той се разхълца, ревна, чак се загърчи. Стори й се, че е обречена на окончателна и трагична самота.
Носталгията по родния край и живота на домакиня я обзе веднага след празниците. Виновна за обърканите й хормони вероятно беше пластмасовата елха, която поръча по интернет. Допреди Коледа подтичваше с леко сърце, пресмяташе печалбите, разнообразяваше асортимента с нови продукти, нови играчки. Пуснаха на пазара мобилния телефон с кутийка за гримове, оказа се истински триумф! Парите трупаха лихви в банката, Уей приемаше всяка нова идея, договорите се подписваха, поточните линии се задействаха и изплюваха нов продукт, който наводняваше селските райони и превръщаше всяка китайка в очарователна Барби с дръпнати очи. Всичко вървеше с висока скорост.
Прекалено висока... Едва-що си пое дъх - и продуктът беше опакован, готов за разпространение, очакваните печалби калкулирани. Непрекъснато трябваше да измисля по нещо. Да накара калкулаторите да загряват. Искаше да забави ритъма, да си почине, да изчака, да почувства мекотата на родния анжуйски край, да наблюдава бавно надигащото се във фурната суфле.
Опитваше се да обясни настроенията си на търговската директорка на Уей, а високата жена с матов тен, тънка като лиана, я гледаше с интерес, примесен с безпокойство. „Защо си мислиш за тези неща? - я попита тя. - Аз никога не се замислям, не чета вестници и когато се събираме с приятели, не говорим за политика. Струва ми се, че никога не сме произнасяли името на Ху Дзинтао, когато сме заедно!“ Ставаше дума за президента на републиката. Милен я зяпаше ококорена. „Ние във Франция само това правим: говорим си за политика!“ Длъгнестата кестенява лиана сви рамене: „По време на събитията на площад Тянанмън през 1989-а и аз излязох на улицата, бях завладяна от събитията, но после се случи трагедията, имаше репресии... Днес си казвам, че в Китай всичко става прекалено бързо. Вълнувам се, но в същото време се страхувам: ако страната роди чудовище? Дали нашите деца ще станат такива чудовища?“ Тя се замисли, после отново потъна в папките.
Милен потрепери. Ами тя не беше ли на път да се превърне в подобно чудовище? Вече дори не й оставаше време да си харчи парите. Качена на високите си токчета, наперена в костюма си на делова жена, тя работеше от сутрин до вечер. За какво й бяха всичките тези пари? С кого да ги харчи? С отражението си в огледалото? Беше заситена, преситена и с безпокойство очакваше момента на отвращението.