Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

-    Не. Има ги навсякъде. Правиш магия на някого, проклинаш го и все едно жертвата е парализирана, овързана в нещастие. Заплетена в паяжина. Не може да шавне, нищо не може да направи, защото мигновено отключва злата прокоба. Оня ден Душката искаше да изведе малкия в парка и знаеш ли какво се случи? Не само си изкълчи глезена, ами й откраднаха чантата! Взе да ми изглади една риза и дъската изгоря, преди два дни с такси тръгна на фризьор и някаква кола се натресла в него на първото кръстовище...

-    Ама кой може да й желае злото толкова силно, та чак да иска да я унищожи, да унищожи и двамата?

-    Представа нямам. Както нямах представа, че съществуват подобни работи. Тъй че... - той вдигна ръка и тежко я отпусна.

-    Така... Да си бил напоследък по-несговорчив в сделките от обичайното?

Марсел поклати глава.

-    Не повече от обичайното. Никога не правя мръсотии, много добре знаеш.

-    Да си се сдърпал с някого?

-    Не. По-скоро съм доста по-приветлив. Толкова съм щастлив, искам всички покрай мен да са щастливи. Моите работници са най-добре платени, премиите ще трогнат и най-неотстъпчивия синдикалист, стриктно разпределям печалбите и както си забелязала, оборудвах детска градина за децата на служителите, направих специално място в двора за петанк в обедната почивка... Остава само барче и плаж, за да заприлича предприятието ми на „Клуб Медитеране“! Не е ли вярно!

Жинет седна до него и се замисли.

-    Затова ли престана да идва да ни вижда - рече тя.

-    Как да ти го обясни? А и се срамува. Обиколихме всички специалисти, направиха й тонове скенери, рентгенови снимки, изследвания. Не откриха нищо. Нищичко!

На канапето Младши си вадеше очите от зор да разчете справочника. Жинет го наблюдава дълго време. Ама е странно дете малкият. На тази възраст бебетата си играят с ръчичките, с пръстите на крачетата, с плюшени животни, не четат каталози!

Той вдигна поглед и се вторачи в нея. Имаше сините очи на баща си.

-    Ма-ра-бу! - изпелтечи той, целият в слюнки. - Ма-ра-бу.

-    Какво казва? - попита Жинет.

Марсел се надигна слисан. Младши повтори. Гласните му струни щяха да се скъсат, от напрежение шията му беше почервеняла. Между очите му пламтеше триъгълник от синкавовиоле-тови вени. Влагаше цялата си бебешка енергия да ги накара да се вслушат в него.

-    Марабу - преведе Марсел.

-    И аз така го разбрах! Ама как...

-    Провери. Сигурно е попаднал на някаква обява за тези африкански магьосници, шарлатани!

„Боже мой! - си каза наум Жинет. - И аз ще взема да се побъркам!“

Милен беше отвратена: плочките в банята падаха, а дръжката на вратата остана в ръката й. „Каква кочина! - възкликна тя. - Едва от девет месеца живея в този апартамент и започна да се разпада!“ Да не говорим за полицата над леглото, която падна отгоре й, за бушоните, които гърмяха с жестоки фойерверки нощно време, както и за хладилника, който не работеше нормално и от него лъхаше зной.

Доведеше ли някой майстор, още щом той си тръгнеше, поправеното отново се разваляше. Повече нямам сили да живея на това място. Писна ми да жестикулирам и да дрънкам на лош английски, да прекарвам вечерите пред телевизора, слушайки вряска-щи караокета, да гледам как плюят на улицата, да слушам как се оригват, пърдят, да виждам как тъпчат хвърлена на земята храна. През цялото време се смеят и преливат от енергия; да, лесно се печели, това е вярно, но започнах да се уморявам. Искам да съм на брега Лоара, да имам мъж, деца, да им помагам да си пишат домашните и да гледам по телевизията физиономията на Патрик Поавр д’Арвор. А това го няма тук! Доколкото ми е известно, Ло-ара не минава през Шанхай! Скромна къщичка в Блоа1 и съпруг, който работи в „Газ дьо Франс“, разходки с децата в градините на Епископията, ще им пека сладкиши и ще им разказвам за династията на Плантагенетите. Беше закачила карта на града на стената в кухнята и си мърмореше, изправена пред нея. Тъгуваше ужасно и все по-често по Блоа. Сънуваше покриви с шистови плочи, пясъчни брегове, стари каменни мостове, формуляри за Общественото осигуряване и красиви франзели, не много препечени, току-що извадени от фурната. Но най-много искаше да има деца. Дълго време беше пренебрегвала майчинския инстинкт, отлагаше тази задача, която щеше да сложи финалната точка на кариерата й, но повече не беше в състояние да го крие от себе си, утробата й очакваше да бъде оплодена.