Сага за Австралия

Третата палуба на „Церера“ беше висока метър и осемдесет, което означаваше, че Ричард опира с глава тавана от прогнили дъски, а Айк Роджърс не може да се изправи в цял ръст. Бимсовете от единия, та чак до другия край на помещението бяха дебели към педя и бяха разположени на разстояние метър и осемдесет. Така мъжете ходеха приведени, досущ маймуни на шествие, и през две крачки трябваше да навеждат глава, сякаш се кланят на някого.

За един бристълчанин смрадта бе поносима. Вятърът стенеше през металната решетка и се вихреше из леденостуденото, боядисано в червено помещение, започващо при преградата напряко на фордека и завършващо при преградата на кърмата. Беше дванайсет метра широко и трийсет метра дълго. Покрай външните стени на корпуса имаше дъсчени площадки с височината горе-долу на маси, за каквито явно и служеха, защото на пейките покрай тях бяха насядали мъже. Странното в случая бе, че очевидно се използваха и за нарове, понеже тук-там по тях бяха налягали хора, които или си почиваха, или бяха болни от треска. Ширината на площадките — към метър и осемдесет, също подсказваше, че затворниците спят на тях. В средата на помещението се мъдреше още една площадка като маса с ширина метър и осемдесет. Яркочервеното помещение бе обитавано от около осемдесет души и когато дванайсетимата нови влязоха вътре, всички млъкнаха и извърнаха глави към тях.

— От къде сте? — попита мъжът, седнал на масата в средата.

— От Глостърския затвор. Всичките сме от там — отвърна Уил Конъли.

Мъжът се изправи — оказа се нисък, можеше преспокойно да мине под гредите и без да се навежда. Приличаше на ездач, а и от лицето му личеше, че почти цял живот се е занимавал с коне — то беше набраздено с бръчки и бе спаружено като щавена кожа. Човекът можеше да е и на четирийсет, и на шейсет години.

— Приятно ми е — рече той и протегна малка като лапка ръка, като пристъпи към тях да ги посрещне. — Уилям Стенли от Сийнд. Намира се край Девайзис в Съмърсет, но ме осъдиха в Уилтшир.

— Чували сме почти всички за Сийнд — ухили се Конъли и представи останалите, след като тръшна с пъшкане сандъка на пода. — И сега какво, Уилям Стенли от Сийнд?

— Сега се нанасяйте; Сайкс сигурно ви е бъркал по задниците. Ах, педалът му с педал! Така опознава и отвътре лишените от свобода. Не намери пари, а? Или намери?

— Нямаме пари — рече Конъли и седна свъсен на пейката. — След господин Сайкс не е лесно. И сега какво да правим?

— В тоя край са затворниците от централните графства, от западните области, от Ламанша, Уолдс и Уийлдс — обясни Стенли и извади незапалена лула, която смучеше, ако не сочеше с нея.

— В средата са момчетата от Дарби, Чешир, Стафорд, Линкълн и Салъп. В дъното, при носа, са Дърам, Йоркшир, Нортъмбрия и Ланкашир. Ливърпулчани са в края на средната маса. Сред тях има и неколцина ирландци, но всичките без един са от Ливърпул. Имаме и неколцина маври, но те са горе при лондончаните. Съжалявам, но уелсци няма. — Той измери с поглед сандъците и денковете. — Ако носите нещо по-ценно, ще си останете без него. Освен ако не се споразумеем — добави дребосъкът многозначително.