Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Това някаква магия ли е? — попита подозрително Мики Денисън.
— Да си надушил случайно сяра? Или водата да се е превърнала в кръв или сажди? — нахвърли му се Ричард. — Магиите са бабини деветини. Ние сме сериозни хора.
— Да бе, как не се сетих! — възкликна Стенли и сбърчи чело. — Вие почти всички сте от Бристъл, свърталище на всички сектанти и отцепници от правата вяра!
— Ела да ти кажа нещо, Айк — каза Ричард и се изправи.
Те се отдалечиха на няколко крачки и макар че всички все така се бяха вторачили в тях, Ричард изшушука на пътния разбойник:
— Потвърди това, което казваме, и следващия път и вие направете същото като нас и се включете в хора ни. Подкрепите ли ни, ще си опазим вещите, а и парите. Ти твоите къде си ги скрил?
Роджърс се ухили хитро.
— В токовете на ботушите за езда. Изглеждат ниски, всъщност обаче са кухи — един вид, стъпвам на кокили. Ами твоите къде са?
— От едната страна сандъкът е с плитко двойно дъно, натъпкано с марля. Който има пари, може да ги държи там. Монетите не дрънчат, понеже са в марлята. На Уили, Неди и Бил им се намира някоя и друга лира, на мен също, но в другите сандъци няма нищо, така че, ако някой от нас се сдобие с още пари, ще се намери местенце и за тях. Онова приятелче Уилям Стенли от Сийнд може да бъде купен, но въпросът е дали ще каже на Сайкс.
Разбойникът помисли-помисли, пък поклати глава.
— Не ми се вярва, Ричард. Пропее ли, Педала ще прибере плячката. Виж, трябва да убедим жокея, че нямаме повече пари. Майко мила, защо нямаме някой познат в Лондон, който редовно да ни идва на свиждане! Ако познавахме такъв човек, щяхме да обясним откъде се взимат парите. А за водата си прав, не става за пиене. В дните, когато ни дават овесена каша, ще се налага ние с моите момчета да пием бира, сигурен съм, че Уилям Стенли от Сийнд няма да има нищо против да ни я набавя.
Ричард се хвана за главата.
— Джем Тисълтуейт! — възкликна той. — Как не се сетих досега! Ето го нашия познат, който ще ни идва на свиждане, Айк! Как мислиш, Стенли става ли за пощальон?
— Мисля, че става почти за всичко.
Когато на другата сутрин изведоха Ричард и отряда му на горната палуба, те разбраха защо ги изкарват на малки групи от третата палуба — „Церера“ се обслужваше от няколко лихтера, те обаче не бяха достатъчни, та да извозят наведнъж до местата, където се работеше, лишените от свобода, дори и да ги натъпчеха като сардели по лодките. За късмет всичките места за работа бяха на някакви си петстотин метра от „Церера“. Гребците натискаха безропотно греблата на лихтерите, защото тая работа бе далеч по-добра от всички останали. Бяха затворници от плаващата тъмница „Страж“ и под планшира бяха оковани с вериги. „Защо не се насочат към брега и не побягнат?“ — запита се Ричард, по-късно обаче научи, че едно време са били правени такива опити за бягство, ала затворниците са били залавяни и в някои случаи качвани на бесилото.
Основното предимство на „Камбъловите академии“ (както каторжниците наричаха плаващите затвори) бе това, че те се намираха насред реката — само малцина англичани знаеха да плуват и никой не дръзваше да се метне във водата. Не можеше да плува и Ричард, нито единайсетте му спътници. Дълбоката вода ги хвърляше в ужас.
Стомахът му беше празен, макар да бе заделил половината от дажбата си хляб и сирене, за да ги изяде на разсъмване. Колкото до овесената каша с горчивите подправки, беше я изгълтал още щом му я донесоха, въпреки че вече беше студена — знаеше, че след дванайсет часа съвсем няма да става за ядене. Мама Хъбард поне си даваше сметка, че ако мъжете се скъсват от работа, трябва и да се хранят добре, инак ще рухнат, но на Ричард му беше предостатъчно да прекара на „Церера“ по-малко и от ден, за да осъзнае, че господин Дънкан Камбъл, който бе по-далеч от шефовете си, отколкото Мама Хъбард, пет пари не дава колко ще издържат затворниците.
Каторжниците, трудещи се на брега, вече бяха напуснали кораба, когато лихтерът на Ричард, натоварен с четири отряда за драгите, свърна надолу по течението и се доближи малко до брега. Драгата на Ричард бе първата от общо четирите такива съоръжения, две от които бяха закотвени с вериги от едната страна, а другите две — от другата страна на реката. Беше си истински шлеп, плосък като тепсия и квадратен, с корпус (нямаше нито нос, нито кърма), който отпред и отзад се подаваше от водата, така че да е лесно да маневрираш с него, да се качваш и да слизаш, докато го разтоварват. Беше нов-новеничък, отвътре беше празен, а по боята му нямаше и петънце.