Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Нищо — ухили се той. — Претършувай ги, господин Сайкс.
Те разтълкуваха това като заповед господин Сайкс да претърси тях самите и наистина, той се зае да ти опипва — с особена наслада около гениталиите и по задниците.
— Нищо — рече и се спогледа нетърпеливо с господин Ханкс.
— Смъквай гащите и се наведи! — каза той примирено, с треперлив глас. — Но ви предупреждавам! Ако господин Сайкс намери мангизите в задниците ви, ще ги миете със собствената си кръв.
Господин Сайкс се зае с претърсването — беше груб, престараваше се и не бързаше да приключва. Четиримата младежи и Джоуи Лонг ридаеха от болка и унижение, другите търпяха, без да гъкват и да показват, че им е неприятно.
— Нищо — оповести господин Сайкс. — Нищичко, господин Анкс.
— Ние сме от Глостършир — подхвана Ричард, докато си вдигаше долните гащи и панталона. — Там сме бедни.
„Освен това разбрах и колко струваш ти! Да гниеш дано в ада, сребролюбец такъв!“
— Води ги долу, господин Сайкс — подкани тъмничарят и разочарован, се скри сред бараките.
Този ден — 28 януари 1786 година, на „Церера“ имаше двеста и тринайсет лишени от свобода; дванайсетимата от Глостър бяха вписани под номера от двеста и първи до двеста и тринайсети, Ричард беше двеста и трети номер. Ала единственият тъмничар, който се обръщаше към тях на номера, беше господин Хърбърт Ханкс от Плъмстед Роуд недалеч от Уорън в Улидж.
Някой бе проявил мъдрост — вероятно за да озапти престъпниците от лондонския затвор „Нюгейт“, които мразеха до смърт провинциалистите, — и беше разделил лондончани от затворниците, пристигнали от други градове, като ги беше сложил на различни палуби. Лондончани бяха на втора палуба, провинциалистите — на трета. Или тази мъдрост може би произтичаше от несекващата война между затворниците, дошли от Лондонската тъмница, и нелондончаните на „Пазител“ и „Правда“’, където всички бяха в един кюп и дори господин Дънкан Камбъл беше вдигнал ръце и не знаеше какво да прави. С „Дюнкерк“, закотвен в Плимут, бе стигнал дори още по-далеч, отколкото с „Церера“, и бе разделил кораба на седем части — според класификация на затворниците, която сам бе разработил.
Различията между англичаните бяха твърде големи. Хората, употребяващи пандизчийския на лондонския затвор „Нюгейт“, говореха сякаш на чужд език, макар че мнозина — стига да ги накараш, знаеха и английския, на който общуваха повечето хора. Лошото бе, че почти всички отказваха да говорят на него от принципни съображения и си предпочитаха пандизчийския. Северняците от Йоркшир и Ланкашир криво-ляво се разбираха, но колкото и грамотни да бяха, не схващаха нищичко от езика на родените по на юг. Нещата се усложняваха допълнително от това, че ливърпулчани говореха скаус50, който също звучеше като чужд език. Хората от централните графства общуваха, общо взето, свободно със затворниците от западните райони — и първите, и вторите се разбираха с каторжниците от Съсекс, районите на Кент около Ламанша, Съри и Хампшир. Ала който идваше от областите в Кент около Темза, говореше на нещо като пандизчийския, същото важеше и за ражданите в ония части на Есекс, които бяха най-близо до Лондон. Колкото до затворниците от Северен Есекс, Кембриджшир, Съфолк, Норфолк и Линкълн, те пък си говореха на някакъв техен диалект, различен от всички останали. Толкова многоезично беше това стълпотворение от англичани, че на „Пазител“ имаше двама мъже от Бирмингам, които изобщо не се разбираха — единият бе живял в село Сметуик, другият бе родом от селцето Фор Оукс и те не се бяха отдалечавали и на километър от родното си място, докато не се бяха хванали в мрежата на правосъдието.
Заради това хората страняха един от друг. Ако един отряд от шестима души разбираше езика на друг, те общуваха в една или друга степен помежду си. Ала ако диалектите или акцентите бяха непреодолими, хората се отчуждаваха. И така, мъжете от Глостър попаднаха в един разделен лагер, където споделена бе само всеобщата омраза към затворниците от лондонския „Нюгейт“ на горната палуба, за които се мълвеше, че получавали лъвския пай от всичко, като се почне от храната и се стигне до по-евтиния джин, защото се разбирали с тъмничарите и се били обединили с тях в общото желание да лишат нелондончаните от онова, което им се полагаше по право.
Това последното важеше главно за джина, тъй като лишените от свобода, прехвърлени тук от Нюгейтския затвор в Лондон, бяха, така да се каже, на своя територия и обикновено получаваха от близките си повече пари. То обаче се разпростираше и върху храната.
50
Ливърпулски диалект. — Б.пр.