Сага за Австралия

Откъм носа на „Прием“ на палубата дотърча мъж, който приличаше толкова много на господин Камбъл, че би могъл да мине за негов близнак.

— Ето ме, Дънкан.

— Най-после. Не исках да пропускаш възможността да видиш тези прекрасни момчета. Брат ми е мой заместник — поясни Камбъл, сякаш затворниците имаха някакви права. — Но в момента отговаря за „Правда“ и „Пазител“, аз съм прекалено зает със скъпата ми „Церера“, невероятен кораб, ви казвам!

Нов-новеничък. Не се и съмнявам, че на „Церера“ ще ви хареса много! Прекрасно е, че сте точно дванайсет и сте в такава чудесна форма. Два отряда за двете нови драги! — заподскача той. — Прекрасно, прекрасно!

След което Камбъл се втурна нанякъде, а брат му заблея след него досущ агне, което се е загубило.

— Майко мила, какво недоразумение — подметна Уил Уайтинг.

— Млък! — излая един от надзирателите и стовари с все сила палката върху ръката на Уайтинг. — Друг път да си траеш!

Това вече го разбраха всички. Айк Роджърс прихвана лекичко през кръста Уайтинг, който още малко, и да се свлече в несвяст, и дванайсетимата заслизаха, нарамили и багажа, по хлъзгавите стъпала, водещи към чакащия лихтер.

През призрачно сивата пелена на дъждеца се мяркаха ниският, мочурлив бряг на реката и обгърнатите в мъгла очертания на няколко кораба; дванайсетимата бяха вдигнали яките си, бяха дръпнали периферията на шапките си назад, така че дъждът да се стича по раменете, а не във вратовете им, и бяха насядали сред сандъците, торбите и денковете. Дванайсет гребци, шестима от едната и шестима от другата, натискаха мълком греблата на лихтера — по едно време завиха и се насочиха към средата на огромната пълноводна река, ката загребваха с веслата толкова леко, че повърхността на водата почти не помръдваше.

На около триста метра от южния бряг, където започваше Кент, като крави на водопой в редичка бяха спрели четири кораба. Дори в устието на река Севърн при Кингроуд Ричард не бе виждал плавателни съдове, закотвени толкова здраво, не с обичайните въжета, а с вериги, така че да не кръжат около котвата. Най-малкият кораб бе най-отпред откъм страната на Лондон, най-големият пък беше отзад, а между тях имаше разстояние от стотина метра.

— „Страж“, на него има лечебница, после идват „Пазител“, „Правда“ и „Церера“ — обясни, сочейки, един от надзирателите.

Лихтерът се отправи към „Пазител“, закотвен точно срещу пристанището, сетне зави и се заспуска по течението. Имаше отлив и така на гребците, щеше да им бъде по-леко. Затворниците успяха да разгледат корабите. Всъщност това си бяха пародии на кораби с отдавна отнесени бизани, с прекършени и напукани гротмачти, с общо взето, запазени фокмачти, по които обаче, се вееха не флагчета, а мокри дрехи, намятани по въжетата, вързани за гротмачтата и фокмачтата, а също за щаговете, свързващи фокмачтата със счупения бушприт. По палубите се мъдреха нещо като паянтови бараки и навеси с гора метални комини, клюмнали във всички посоки. Комини стърчаха и по квартердековете, фордековете и кабините при кърмата. „Пазител“ и „Правда“ изглеждаха толкова допотопни, та човек да си рече, че са участвали във флотата на кралица Елизабет, сражавала се с испанската армада. Боята им се бе олющила, всичките им нитове бяха потъмнели от водата, всичките им стингери бяха нащърбени.