Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Мили боже, момиче, казаха ми, че сме те изгубили — промълви Магда, докато ме въвеждаше. Стаята бе отоплена от малкото огнище и двете тела, които доскоро се бяха потили вътре (миризмата още висеше във въздуха; тези дървосекачи не бяха много усърдни с миенето и понякога доста воняха). Свалих си наметката. Магда ме хвана за раменете и ме завъртя, за да огледа по-добре хубавата ми рокля.
— Е, госпожице Макилврий, виждам, че ти е провървяло.
— Не бих казала, че се гордея с труда си — отвърнах.
Магда ме погледна с укор.
— Да разбирам ли, че си се замогнала по обичайния начин за млада дама…?
Когато не отговорих, тя рязко свали наметалото си.
— Е, знаеш мнението ми по този въпрос… Едва ли е престъпление да тръгнеш по единствения път, който е отворен пред теб, и да забогатееш от това… Ако Бог не е искал да си изкарваме парите като проститутки, щеше да ни даде други начини, с които да се издържаме. Но не е.
— Не съм точно проститутка.
Защо се чувствах длъжна да се обяснявам каква съм точно?
— Има един мъж, който ме издържа…
— Женени ли сте?
Поклатих глава.
— Тогава си му любовница.
Тя не ме съдеше, просто излагаше фактите, все едно ме информираше за работа, на която исках да постъпя. Наля джин в две малки чаши, които бяха толкова стари, че стъклото им бе помътняло, и аз й разказах за живота си в Бостън и за Адаир. Беше истинско облекчение да споделя с някого. Разбира се, не всичко, пропуснах някои части, които исках да променя: буйния му нрав, непредвидимите смени в настроенията, спорадичните партньори мъже в леглото му.
Казах й, че с красив, богат и обсебен от мен. Тя кимаше, докато слушаше историята ми.
— Браво на теб, Ланор. Гледай да спестиш част от парите, които ти дава.
Под светлината на свещта видях по-ясно лицето на Магда. Годините, в които бях отсъствала от града, бяха оставили отпечатък върху нея. Тънката й кожа бе увиснала около устата и на шията, черната й коса бе почти наполовина бяла. Някога красивите й дрехи бяха избелели и похабени. Независимо че беше единствената проститутка в града, нямаше да може да продължи със занаята си още дълго. Младите дървосекачи щяха да спрат да идват тук, а старите, които все още бяха готови да плащат за услугите й, не се държаха много добре с нея. Скоро щеше да се превърне в старица без приятели в град, където животът бе суров.
Бях закичила на корсета си малка перлена брошка, подарък от Адаир. Семейството ми не разбираше нищо от бижута и затова я носех, без да се притеснявам в тяхно присъствие, но Магда би трябвало да знае, че струва цяло състояние. Отначало си мислех да я дам на роднините си, те имаха повече право на нея, отколкото тази жена, която бе единствената ми приятелка. Но реших на тях да оставя парите, а те бяха добра сума. Затова свалих брошката от дрехата си и й я подадох.
Магда наклони глава.
— О, не, Ланор, не бива да го правиш. Не ми трябват парите ти.
— Искам да я вземеш…
Тя бутна протегнатата ми ръка.
— Знам какво си мислиш. Планирам скоро да се оттегля. Спестила съм доста пари, откакто съм тук. Старият Чарлз Сейнт Андрю трябваше да праща заплатите на някои от работниците си направо на мен, защото прекарваха цялото си свободно време в тази къща, и така да им спести усилието да разнасят пари в джобовете си по цял ден — засмя се тя. — Не, предпочитам да я запазиш за себе си. Може и да не ми вярваш, тъй като си млада и красива и имаш мъж, който цени компанията ти, но някой ден всичко това ще изчезне и може да ти потрябват парите, които би взела за тази брошка.
Разбира се, не можех да й кажа, че този ден за мен никога няма да дойде. Насилих се да се усмихна, докато връщах брошката на мястото й.
— Решила съм през пролетта да се преместя на юг. Някъде близо до океана — продължи Магда. Огледа стаята, сякаш се опитваше да реши кои вещи да вземе и кои да остави. — Може би ще намеря някой добър самотен вдовец и отново ще се омъжа.
— Не се съмнявам, че късметът ще ти се усмихне, Магда, каквото и да решиш да правиш, защото имаш щедро сърце — казах аз, навела глава. — Трябва да те оставям да си лягаш и да се връщам при семейството си. Беше ми приятно да те видя, Магда.
Прегърнахме се отново и тя ме поглади сърдечно с длан по гърба.
— Пази се, Ланор. Бъди внимателна. И каквото и да става, не се влюбвай в твоя господин. Ние, жените, взимаме най-погрешните решения, когато сме влюбени.