Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Фредериктън не може да се сравнява с Бостън — протестирах аз. — И освен това, ако дойдеш в Бостън, ще можеш да се запознаеш с моя работодател. Той е кралска особа от Европа, на практика е принц. Но което е по-важно, истински ценител на удоволствията. Човек от твоята порода — опитах се да се усмихна изкусително. — Гарантирам ти, че ще промени живота ти завинаги.
Той ме изгледа.
— „Ценител на удоволствията“? И ти как го разбра, Лани? Мислех, че си негова придружителка.
— Това може да означава много неща.
— Признавам, че ме заинтригува — каза той, но тонът му беше самодоволен. Част от мен тъгуваше, че Джонатан така се е предал пред новите си задължения и не проявява никакво любопитство към изкушенията, които му предлагах. Обаче бях сигурна, че старият Джонатан е някъде там, просто трябваше да го събудя.
След това прекарахме много вечери заедно. Бързо забелязах, че не е завързал нови приятелства. Не разбирах защо, след като едва ли липсваха мъже, които да не желаят социалния статус и вероятните финансови облаги на близостта си с него. Но той не беше глупав. Това бяха същите мъже, които като малки го бяха презирали заради хубостта и богатството му. И го бяха мразили, защото доходите на бащите им са зависели от капитана.
— Ще ми липсваш, когато си заминеш — каза ми Джонатан в една от тези вечери, в които зад затворените врати на кабинета му пушехме качествен тютюн. — Мислила ли си да останеш? Не се налага да се връщаш в Бостън, особено ако е само заради парите. Мога да ти дам работа, така ще помагаш и на семейството си, след като баща ти вече го няма.
Почудих се дали е обмислил това предложение, или му бе хрумнало спонтанно. Дори и да ми намереше някаква длъжност, майка му нямаше да е съгласна паднала жена да работи за сина й. Беше прав, че това щеше да е добра възможност да подкрепя семейството си, но дълбоко в себе си аз се измъчвах. Освен това ме гнетеше страх какво щеше да ми се случи, ако не изпълнех заповедите на Адаир.
— Не мога да се откажа от живота в града, след като го опознах. И ти би се чувствал по същия начин.
— Вече ти обясних…
— Не бива да взимаш прибързано решение. Все пак да преместиш целия си живот в Бостън не е шега работа. Ела ми на гости. Кажи на семейството си, че ще пътуваш по работа. Виж дали градът ти е по вкуса.
Бях почистила сръчно лулата с тел, умение, което бях усвоила при Адаир, и я почуках в малкия пепелник, за да падне пепелта.
— Ще имаш много ползи и за бизнеса. Адаир ще те представи на различни хора, ще те запознае със собственици на дървопреработващи фабрики. Ще те въведе и в обществото. Тук, в Сейнт Андрю, няма никаква култура! Нямаш представа какво изпускаш — представления, концерти. Но това, което наистина смятам, че ще те очарова — казах аз, наведох се напред и доближих главата си до неговата, сякаш се канех да споделя голяма тайна, — е, че Адаир е същият като теб, когато става въпрос за мъжки удоволствия.
— Не думай.
Изражението на лицето му ме молеше да продължа.
— Жените сами му се хвърлят на врата. Всякакви жени. От висшето общество или пък най-обикновени, а когато се умори от тях, сърничките винаги са на разположение.
— Сърничките?
— Проститутките. В Бостън има всякакви проститутки. В лъскави бордеи. Такива, които работят на улицата. Актриси и певици, които с радост ще ти станат любовници, ако им осигуриш квартира и издръжка.
— Да не би да казваш, че ако искам да съм с жена, ще трябва да отида при актриса или певица? — попита той и извърна поглед. — Всички мъже в Бостън ли плащат за женска компания?
— Ако я искат само за себе си — казах аз. Бавно набирах скорост. — Тези жени са най-добрите в изкуството на любовта продължих с надеждата да разпаля любопитството му. Време беше да му дам подаръците на Адаир. — Подарък от работодателя ми — обявих аз и му подадох малък вързоп, увит с червена коприна: колодата карти с мръсните картинки. — От един джентълмен за друг.
— Забавно — коментира той, докато се взираше във всяка карта. — Виждал съм подобни карти във Фредериктън, макар да не бяха изработени с толкова фантазия.