Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— В неделя? — вдигнах вежди аз.
— Отработва дълга ни — обясни майка ми. Признанието бе последвано от въздишка на раздразнение. След това мама се засуети около картофите.
Усетих тежестта на парите на Адаир у себе си. Нямаше съмнение, че щях да им ги оставя и да се оправям с последствията после.
Вратата се отвори и в задимената къща влезе Невин — приведен черен силует на фона на мрачното небе. Трябваше ми малко време, за да свикнат очите ми и да разпозная, че е той. Беше отслабнал и станал суров и жилав. Косата му бе толкова късо подстригана, все едно беше обръсната. Лицето му беше мръсно и нашарено с белези, също като ръцете му. Гледаше ме също така презрително, както в деня, в който заминах. Бе изпълнен със самосъжаление от сполетялата ги след това съдба.
Когато ме видя, се покашля, мина покрай мен, отиде до мивката и си пъхна ръцете под нея. Аз станах от стола.
— Здравей, Невин.
Той изсумтя, избърса ръцете си в една кърпа и чак тогава свали овехтялото си палто. Миришеше на добитък, пръст и умора.
— Искам да говоря с Ланор насаме — каза. Майка ми и сестра ми се спогледаха и тръгнаха към вратата.
— Не, почакай те — извиках аз. — С Невин ще излезем навън. Вие останете на топло.
Майка ми поклати глава.
— Не, имаме си работа, която трябва да свършим преди вечеря. Вие си поговорете.
И побутна сестра ми пред себе си.
Честно казано, боях се да остана сама с Невин. Неприязънта му към мен бе непоклатима като скала. Не ми даваше нищо, за което да се хвана. Цялото му същество сякаш казваше, че е по-добре да си вървя, отколкото да се опитвам да намеря път към сърцето и ума му.
— Значи се върна — каза той и вдигна вежда. — Но няма да останеш.
— Не.
Нямаше смисъл да го лъжа.
— Домът ми вече е в Бостън.
Той ме изгледа надменно.
— От скъпите ти дрешки се досещам с какво си се занимавала. Мислиш ли, че аз или майка ни искаме да знаем какви срамни неща си вършила? Защо изобщо се върна?
Въпросът, от който най-много се боях.
— За да ви видя — казах аз умолително. — Да ви кажа, че не съм мъртва.
— Можеше да ни напишеш писмо. Мина доста време без вест от теб.
— Мога само да се извиня за това.
— В затвора ли беше? Затова ли не можеше да ни пишеш? — попита той подигравателно.
— Не ви писах, защото не бях сигурна, че го искате.
И какво да им пиша? Бях сигурна, че е най-добре да не чуят повече нищо за мен, а и Алехандро ме бе посъветвал така. Младите проявяват такава надменност — или глупост — да си мислят, че можеш да изрежеш миналото си като с нож и че то никога няма да те намери.
Невин изсумтя на моето извинение.
— А замисляла ли си се някога как ще се отрази мълчанието ти на мама и татко? То почти уби майка ни. И бе причината за смъртта на баща ни.
— Но мама каза, че е убит от бик…
— Така умря, вярно е. Черепът му се разцепи на две и кръвта му изтече в калта, без никой да може да я спре. Но да си виждала някога татко да е разсеян покрай добитъка? Не. Случи се, защото се беше отпуснал. След като получи писмото от монахините, вече не беше същият. Обвиняваше се, че те е отпратил. Само като си помисля, че още щеше да е с нас, ако му беше дала да разбере, че си жива! — стовари той юмрука си върху масата.
— Казах ти, че съжалявам. Имаше обстоятелства, които ми попречиха…
— Не искам да слушам извиненията ти. Казваш, че не си била в затвора. Идваш тук облечена като най-богатата курва в Бостън. Ясно ми е колко ти е било трудно през последните три години. Повече не искам да те слушам.
Той се извърна от мен и поглади наранените кокалчета на ръката си.
— Забравих да попитам — къде е бебето? Да не си го оставила при сводника си?
Бузите ми пламнаха като горещи въглени.
— Сигурно ще се радваш да научиш, че то загина, преди да се роди. Пометнах.
— А. Както казват — такава е била божията воля. Това е наказание за греховете ти с онзи дявол Сейнт Андрю.
Невин ме изгледа злобно, доволен от новината и щастлив да произнесе присъдата си.
— Така и не успях да разбера как умно момиче като теб може да е толкова сляпо за онова копеле Сейнт Андрю. Защо не ме послуша? Аз съм мъж, също като него, знам какви са мъжете…
Млъкна, беше ядосан. Исках да изтрия самодоволната му физиономия, но не можех. Може би беше прав. Може би наистина проникваше в ума на Джонатан и го разбираше по-добре от мен. И през всичките онези години се бе опитвал да ме предпази от изкушението. Моето падение се оказа и негово. Той отново потри кокалчетата си.