Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Ако съдех по положението на луната на небето, беше почти полунощ. Слязох от мансардата, защото не можех да заспя. Гаснещият огън украсяваше стените с танцуващи отблясъци.
Бях неспокойна, не можех да остана затворена в къщата. Имах нужда от компания. Обикновено по това време на нощта се приготвях да си лягам при Адаир. Открих, че съм гладна, направо умирах от глад. Облякох се и излязох тихо навън. Кочияшът ми спеше в хамбара под планина от одеяла и сгрят от топлината на десетките глави добитък, които нощуваха под един покрив с него. Не смятах да оседлавам и семейния кон и да развалям заслужената почивка на горкото животно, затова тръгнах пеша в единствената посока, която ми хрумна: към града. Всеки друг би сметнал, че изминаването на това кратко разстояние пеша си е живо самоубийство. Температурата бе под нулата и вятърът брулеше силно, но аз бях устойчива на всякакъв климат и можех да вървя колкото си искам, без да се уморявам. Стигнах до къщите в покрайнините на града много бързо.
Но къде да отида? Сейнт Андрю не беше голям. Само в няколко прозореца се виждаха запалени светлинки. Градът спеше, но кръчмата на Даниел Дотъри още работеше и единственият й прозорец светеше. Поколебах се на вратата, чудех се дали е разумно да ме виждат там в този час. Малко жени влизаха при Дотъри, но никога сами. Невин лесно можеше да научи и да се убеди окончателно, че съм най-обикновена проститутка. Но топлината вътре, тихият разговор и спорадичните избухвания на смях ме изкушаваха. Изтърсих калта от обувките си и влязох.
Вътре имаше само няколко клиенти (и слава Богу, защото пространството беше малко): двама дървосекачи, служители на Джонатан и Тоби Остергаард, грубоватия баща на бедната София, който бе заприличал на труп. Кожата му бе посивяла и мъртвите му очи се взираха невиждащо в черната стена. Всички глави се извърнаха към мен, когато влязох, а Дотъри ме изгледа особено мръснишки.
— Наливна бира — поръчах аз несигурно. Имаше само една напитка в менюто. Някога помещението беше част от дома на Дотъри. Беше разделен така въпреки протестите на жена му. В кръчмата имаше барплот, малка маса и множество табуретки, сковани от стари парчета дърво. Единият им крак неизменно бе по къс от останалите два. В по-топлите месеци се играеха игри, а понякога се организираха и боеве с петли в хамбара, който бе отделен с кална пътека от къщата. Повечето клиенти не оставаха, а си взимаха бира, която пиеха у дома, докато се хранеха, защото варенето на пиво беше трудна работа и всички бяха съгласни, че Дотъри е най-добър в това в целия град.
— Чух, че си се върнала — каза Дотъри, докато прибираше монетата ми. — Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре — и огледа похотливо дрехите ми. — И какво прави селско момиче като теб, та да може да си позволи такова хубаво облекло?
Също като брат ми, Дотъри сигурно вече имаше отговор, както и всички останали — какво се бе случило с мен, та да стана заможна жена. Но никой нямаше куража да ме обвини направо, а намеците на кръчмаря ме разгневиха: правеше се на интересен заради клиентите си. Но пък какво можех да сторя аз при тези обстоятелства? Усмихнах му се непроницаемо над чашата си.
— Това, което са правили безброй хора преди мен, за да подобрят съдбата си: свързах се с богати хора, господин Дотъри.
Един от дървосекачите си тръгна малко след като аз дойдох, но другият дойде да ме покани на масата си. Чу, че Дотъри споменава Бостън, и искаше да си поговори с някого, който е бил там наскоро. Беше млад, може би на двайсет, приятен и изглеждаше чист, за разлика от повечето наемници в Сейнт Андрю. Каза ми, че е от скромно семейство, което живее в покрайнините на Бостън. Дошъл в Мейн, за да работи. Изкарвал добри пари, но изолацията го убивала; липсвало му разнообразието на големия град, възможностите за забавление. Очите му се насълзиха, когато започнах да му разказвам за градската градина в слънчевите недели и за блестящата черна повърхност на река Чарлз при пълнолуние.
— Надявах се да си тръгна от тук, преди да паднат снегове — каза той и се взря в чашата си. — Но чух, че Сейнт Андрю иска работниците да останат и през зимата и ще им плати добре за това. Който остане обаче, ще е ужасно самотен.
— Предполагам, че е въпрос на гледна точка.