Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Когато взе червената коприна, за да увие в нея картите, изпадна и вторият подарък, за който бях забравила. Джонатан затаи дъх.
— Боже, Лани, коя е тя?
Държеше в ръцете си миниатюрна рисунка на Узра и я гледаше като омагьосан.
— Фантазия ли е, творение на някой художник?
Тонът му не ми хареса. Никой джентълмен не би творил така пред жена, която твърди, че харесва. Но какво можех да направя? Предназначението на портрета бе да го изкуши и очевидно беше успял.
— О, не, уверявам те, че съществува от плът и кръв. Тя е наложница на работодателя ми, одалиска, която е довел със себе си от Пътя на коприната.
— Твоят работодател има странен начин на живот. И държи открито наложница в Бостън? Не ми се вярва, че му позволяват.
Джонатан вдигна очи от картината към мен. Веждите му бяха свъсени.
— Не разбирам… Защо работодателят ти ще ми праща подаръци? Какъв му е интересът? Какво, по дяволите, си му разказвала за мен?
— Той търси подходящ приятел и предусеща, че си му сродна душа.
Джонатан стана подозрителен, може би се боеше, че интересът на мъж, когато не познава, към него най-вероятно е свързан с богатството му.
— Да ги кажа честно, мисля, че е разочарован от хората в Бостън. Те са доста мрачни. Не може да намери местен човек с дух като неговия и желание да се отдава смело на забавления…
Но Джонатан вече не обръщаше внимание на думите ми. Толкова настойчиво се взираше в мен, че се уплаших да не съм казала нещо обидно.
— Какво има? — попитах.
— Ами просто си… толкова променена — каза той накрая.
— Няма да го отричам. Промених се напълно. Въпросът е дали ти си разочарован от тази промяна?
Той примигна, в тъмните му очи се прокрадна болка.
— Като че ли да, може би малко. Не съм сигурен как да го кажа, без да нараня чувствата ти, но не си момичето, което беше, когато замина. Толкова си светска. Ти си любовница на онзи мъж, нали? — попита колебливо.
— Не точно.
Сетих се за един термин отпреди години.
— Аз съм негова духовна съпруга.
— Негова „духовна съпруга“?
— Всички сме такива. Одалиската, аз, Тилде…
Реших да не споменавам Алехандро и Дона, защото нямах представа как ще реагира Джонатан.
— Има три съпруги под един покрив?
— Както и други жени, с които се забавлява…
— И нямаш нищо против?
— Може да дарява любов, на когото си поиска, както и ние. Това, което имаме, е нещо непознато за теб, но… да, разпределението ме устройва.
— Боже, Лани, направо не мога да повярвам, че си момичето, което целунах в гардеробната на църквата преди толкова години.
Той ме погледна срамежливо, сякаш не бе сигурен как да се държи с мен.
— След цялата тази реч за даряването на любов, предполагам, че няма да е много неприлично, ако те помоля за още една целувка. Просто за да се уверя, че наистина си онази Лани, която някога познавах?
Точно на този пробив се надявах. Той стана от креслото, наведе се към мен и обгърна лицето ми с длани. Но целувката му беше колеблива. Тази нерешителност почти ми разби сърцето.
— Бях сигурна, че никога повече няма да те видя, Джонатан, да не говорим да те целуна отново. Мислех, че ще умра, толкова ми липсваше.
Когато се взрях в лицето му, осъзнах, че надеждата да го видя пак, бе единственото, което беше запазило разсъдъка ми. А сега бяхме заедно и нямаше да пропусна шанса си. Станах и се притиснах към него, а след малко колебание той ме прегърна. Бях благодарна, че все още ме желае, но всичко в него се бе променило от последния път, когато бяхме заедно, дори мирисът на косата и кожата му. Сдържаността, с която обви талията ми. Вкусът на целувките му. Всичко се бе променило.
Беше станал по-бавен, по-мек, по-тъжен. Любеше се все така сладко, но бе изгубил настървеността си. Може би защото бяхме в семейния му дом, а жена му и майка му седяха от другата страна на заключената врата. Или пък просто бе обзет от разкаяние, че мами горката Еванджелин.
Лежахме дълго заедно на дивана, след като Джонатан свърши. Той бе облегнал глава на гърдите ми, които бяха пристегнати в хубава копринена рокля с панделка и дантели. Все още беше между краката ми, полегнал върху купчината поли и фусти, вдигнати до кръста ми. Галех косата му, а сърцето ми биеше блажено. И да, бях горда, че го накарах да се поддаде на желанието си. А що се отнася до съпругата му, която го чакаше чинно от другата страна на вратата е, нима тя първа не го открадна от мен? А и бракът не значеше почти нищо, щом той още ме искаше и сърцето му ми принадлежеше. Тялото ми трепереше радостно след доказателството за неговата страст. Въпреки случилото се с всеки от нас през годините, в които бяхме разделени, аз бях убедена повече от всякога, че връзката ни не е прекъсната.