Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Къде е мисис Ричардс? — попита Сузан Нипър, като се огледа. — О, мисис Ричардс, мисис Ричардс, тръгвайте с мен, скъпа моя!
— Ами че това е Сузан! — с удивление възкликна Поли — чистосърдечното й лице и пълната й фигура се открояваха сред заобикалящите я деца.
— Да, мисис Ричардс, аз съм — отвърна Сузан, — но ми се ще да не съм аз, макар че може би не е много любезно да говоря така, но мистър Пол е тежко болен и днес казал на татко си, че искал да види лицето на старата си кърмачка и сега той и мис Флой се надяват, че вие ще тръгнете с мен… и с мистър Уолтър, мисис Ричардс… ще забравите за миналото и ще извършите добро, като навестите милото детенце, което си отива. Ох, мисис Ричардс, отива си!
И Сузан Нипър заплака, а Поли също се обля в сълзи, като я видя и чу какво й казва. Всички деца, включително и някои нови бебета, ги наобиколиха. А мистър Тудъл, току-що завърнал се у дома от Бирмингам, който сърбаше вечерята си от голяма паница, остави ножа и вилицата си, подаде на жена си окачените зад вратата боне и шал, после я потупа по гърба и й каза не много красноречиво, но с бащинско чувство:
— Поли! Върви!
И така, те се върнаха при каретата много по-бързо, отколкото бе очаквал кочияшът. След като настани Сузан и мисис Ричардс вътре, Уолтър зае мястото точно до кочияша, за да не се правят повече грешки, и благополучно ги отведе право в хола на къщата на мистър Домби, където между впрочем той зърна огромен букет, заприличал му на букета, купен от капитан Кътъл тази сутрин в негово присъствие. Той би останал да се осведоми по-точно за състоянието на болното дете и би чакал колкото е необходимо, за да види дали може да услужи с нещо, но с болка съзнавайки, че такова поведение би се възприело от мистър Домби като самонадеяно и дръзко, той угрижено си тръгна, бавно и печално.
Не бяха изминали и пет минути, когато го догони един човек и го помоли да се върне. Уолтър с голяма скорост измина разстоянието назад и престъпи прага на мрачния дом с печално предчувствие.
Глава XVI
За какво непрестанно говорят вълните
Пол изобщо не се привдигаше от креватчето си. Той си лежеше там съвсем спокойно и се вслушваше в шумовете от улицата, без да се безпокои как тече времето, но го следеше, следеше всичко около себе си с много зорки очи.
Когато слънчевите лъчи се втурваха в стаята му измежду шумолящите щори и се люшваха върху отсрещната стена като златиста вода, той разбираше, че настъпва вечер и че небето е червено и красиво. Отблясъците угасваха, по стената се прокрадваше мрак и той следеше с поглед как мракът се сгъстява и прераства в нощ. Тогава си представяше как дългите улици са осеяни с фенери и как светят отгоре кротките звезди. Мислите му имаха странната склонност да се насочват към реката, която, доколкото му бе известно, минаваше през големия град. Сега си представяше колко черна е тя, колко дълбока изглежда, отразяваща множество звезди — и най-вече как непрестанно тече, за да се срещне с морето.
С напредването на нощта от улицата рядко се чуваха стъпки, той отдалеч ги долавяше, броеше ги, докато отминат и заглъхнат в далечината — а Пол лежеше, следеше с поглед многоцветното сияние около свещта и търпеливо очакваше деня. Единствено бързата и стремителна река събуждаше у него безпокойство. Понякога се чувствуваше длъжен да се опита да я спре — да я удържи с детските си ръчички — или да прегради пътя й с пясък, — но когато я виждаше непреодолимо да приижда, той надаваше вик! Но достатъчно беше вечно бдящата до него Флорънс да му каже и една дума, за да дойде пак на себе си. И като скланяше бедната си главичка на гръдта й, той разказваше на Флой за съня си и се усмихваше.
Когато отново започваше да се зазорява, той се оглеждаше за слънцето и когато ярката му светлина заискряваше в стаята, въображението му рисуваше — рисуваше! Той направо виждаше — как високите камбанарии се издигат в утринното небе, градът се съживява, събужда, връща се пак към живота, реката тече и проблясва (но все така неспирно тече), а околността е свежа от росата. Улицата отдолу постепенно се изпълваше с познати звуци и викове. Слугите в къщата се привдигаха и залавяха за работа. Нечии лица надникваха от вратата и се дочуваха гласове, които питаха грижещите се за него как се чувствувал. Пол винаги отговаряше сам:
— По-добре съм. Много по-добре съм, благодаря. Предайте това на татко.
Лека-полека той се уморяваше от шума на деня, от звуците на каретите, каруците и хората, сновящи напред-назад, и заспиваше или отново започваше да го тревожи неспокойната, мъчителна мисъл — детето трудно би могло да каже дали това бе наяве или насън — за втурналата се река.