Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя долови всичко това, наблюдавайки Гаетан, седнал сковано на канапето.
Почувства се като негова близначка. Тя, дръзката жена, която винаги се бе защитавала и бе отблъсквала вражеските нападения, но която едно бодване в сърцето успяваше да сломи.
Постави приборите със седефени дръжки на бялата покривка и застана до него, възползвайки се от отсъствието на Зое и Жозефин, които бяха отишли в кухнята, заети да метнат във фурната ухаещото на подправки бутче, взе ръката му и каза, разбирам, разбирам какво се върти в главата ти. Той я изгледа несигурно, тя докосна челото му, отметна един кичур коса, тихо прошепна, можеш да си поплачеш, ще ти олекне, да знаеш… Той поклати отрицателно глава, сякаш да каже, момчетата не плачат, още повече влюбените момчета! Благодаря все пак, че ме подкрепихте… Постояха дълго така, мъка до мъка, допрели глави, Шърли прегърна слабичкото момче, принудено да играе мъжка роля, и подкрепяйки се взаимно, двамата споделиха раздиращата ги мъка.
Когато се отдръпнаха един от друг, на устните им трепкаше лека усмивка. Гаетан измънка, благодаря, сега съм по-добре… Шърли разроши косата му и на свой ред му благодари. Той я изгледа учудено и тя добави, добре е човек да има с кого да сподели. Той недоумяваше за какво споделяне става дума. Досети се, че тя му е доверила някаква тайна, която го е обогатила, направила го е специален, и самоуважението му нарасна; тя му се бе доверила и дори да не беше съвсем наясно, нямаше значение. Вече не беше сам и тази мисъл го успокои, а тревогата, свила гърлото му в момента, в който отново прекрачи прага на сградата и отново видя фоайето с огромните огледала, стълбището и асансьора, се стопи и той пак се усмихна. Този път усмивката му бе спокойна и уверена. Изправи глава, леко смутен от откраднатия миг на интимност, и попита, масата готова ли е, отново навличайки одеждите на безстрашен влюбен, и Шърли неочаквано избухна в силен смях, примесен с глухия плач на сбогуването с мъжа с мустаци от бирена пяна.
Двамата знаеха, че вече са приятели.
Ортанс се хвърли на стола си и тропна с лакти по масата, от което чашите и чиниите се раздрънчаха.
— Приключих! Сложих точка! Готово! Гладна съм като вълк!
Жозефин, заета да разрязва бутчето, спря за миг, вдигнала ножа във въздуха, и попита:
— Може ли да ни посветиш в тайната?
— Ами ето… — оживи се Ортанс, подавайки чинията си с молба да й сервират един хубав резен алангле. — Темата на представянето ми на две витрини: Rehab the detail… с други думи, „Да реабилитираме детайла“. На английски звучи по-добре. На френски все едно става дума за курс за лечение на наркомани!
Тя си взе от малките задушени картофки и от зеления фасул, поля ги със сос, облиза се, изръмжа от удоволствие при вида на вдигащото пара ядене и продължи да обяснява:
— Значи, отправната ми точка бяха еднаквите сгради на барон Осман. Гари е свидетел…
Гари въздъхна, играейки си със своя телефон и с този на Ортанс, които, поставени върху бялата покривка, напомняха на две плочки домино.
— Колко време изгубихме само да зяпаме тези ужасни сгради — измърмори той. — И това ако е ваканция!
— Продължавам. Тези фасади априори са съвсем еднакви, но всъщност всяка е различна, сама за себе си. Защо ли? Защото всяка една носи детайлите, сътворени от архитекта, съвсем дребни детайли, които придават неповторимия стил на общата картина… И при модата важи същият принцип. Дрехата не е нищо. Дрехата е неинтересна, плоска, дрехата не може да се възвиси, да бъде забелязана без Детайла. Детайлът й придава нотката на аристократизъм, слага окончателния подпис, възвисява я… Разбрахте ли, балами?
Слушаха я, заинтригувани. Тя съчетаваше женствеността и финеса на парижанката с безпогрешното око на брадатия маестро, който драска с въглена в търсене на единствената вярна линия.
— И така, продължавам… Първа витрина, в левия ъгъл жена, облечена според правилата — хубаво черно палто, черни боти с нисък ток, дамска чанта в кралско синьо, черен чорапогащник, полата също в кралско синьо, косата пусната, лицето бледо. Красива, добре облечена, както е прието. Но всъщност не е. Тя е като фасада на сграда. Всичко е точно, симетрично, досадно, плоско, лишено от живец… Никой не би я забелязал.