Тайната история

— Какво правиш?

— Това е код — отвърна тя, притиснала слушалката между ухото и рамото си. — Позвъни два пъти, затвори, позвъни отново.

— Код?

— Да. Веднъж ми го каза… А, здравей, Хенри — каза тя в слушалката и седна.

Чарлс ме погледна.

— Да ме вземат мътните — каза тихо. — Сигурно е бил буден през цялото време.

— Да — отвръщаше Камила, загледана в пода и безгрижно поклащаше кръстосания си крак нагоре-надолу. — Добре. Ще му кажа.

Затвори.

— Ричард, той каза да отидеш при него. Тръгвай сега. Той те чака. Защо ме гледаш така? — обърна се тя сърдито към Чарлс.

— Код, а?

— Какво за него?

— Никога не си ми казвала за него.

— Това е глупаво. Никога не съм мислела, че ще ми потрябва.

— За какво ви е на вас с Хенри таен код?

— Не е таен.

— Тогава защо не си ми казала?

— Чарлс, не се дръж като дете.

Хенри — напълно буден, без да дава обяснения — ме очакваше на вратата, облечен в халат. Последвах го в кухнята, наля ми чаша кафе и ме накара да седна.

— Сега ми разкажи какво се случи.

Разказах му. Седеше на масата срещу мен, пушеше цигара от цигара, а тъмносините му очи не се откъсваха от моите. Накара ме да повторя някои части. Бях толкова уморен, говорех малко несвързано, но той търпеливо понасяше отклоненията ми.

Когато свърших, слънцето бе изгряло и птичките пееха. Пред очите ми плуваха петна. Влажен и хладен ветрец се гонеше из пердетата. Хенри изгаси лампата, отиде към печката и започна механично да приготвя бекон и яйца. Гледах го как се движи бос из слабо осветената от зората кухня.

Докато се хранехме, го гледах с любопитство. Беше блед, очите му уморени и угрижени, но нищо в изражението му не издаваше какво си мисли.

— Хенри.

Сепна се. За първи път от час и половина някой от двама ни изричаше нещо.

— За какво мислиш?

— За нищо.

— Ако все още възнамеряваш да го отровиш…

Погледна ме, а в очите му премина гневна светкавица, която ме изненада.

— Не се дръж идиотски — отвърна рязко. — Защо не млъкнеш за малко и не ме оставиш да помисля.

Взрях се в него. Изправи се рязко и отиде да си налее още кафе. Известно време стоя с гръб към мен и ръце впити в плота. После се обърна.

— Извинявай — каза уморено. — Просто не е толкова лесно да погледнеш назад към нещо, в което си вложил толкова разум и усилия, само за да разбереш каква пълна глупост е. Отровни гъби. Цялата идея е като нещо, излязло изпод перото на сър Уолтър Скот.

Бях слисан.

— Мислех, че идеята е доста добра.

Разтърка очи с палец и показалец.

— Прекалено добра. Предполагам, че всеки, който е свикнал да работи с ума си и се изправи пред чисто и ясно действие, е склонен да преукрасява, да прави всичко прекалено умно. На хартия има определена симетрия. Но сега, когато съм изправен пред възможността за осъществяването й, осъзнавам колко ужасяващо сложна е.