Тайната история

— Това имам предвид — каза пиянски Бъни. — Можеше да бъде съседът. Всеки. Никога не можеш да предвидиш всичко.

Захлупих лицето си с ръце.

— Кажи на когото искаш — продължи Бъни. — Кажи на проклетия кмет. Не ми пука. Веднага да ги затворят в онази смесица от поща и затвор до сградата на съда. Мисли се за много умен — измърмори. — Да, ама нека ти кажа, че ако не бяхме във Върмонт, сънят му нямаше да е толкова спокоен. Защо ли, защото баща ми е много гъст с полицейския комисар в Хартфорд. Само ако разбере — лелее. С татко са ходили в едно училище. Бяхме гаджета с дъщеря му до десети клас… — главата му започна да клюма и той отново се отърси. — Господи — възкликна и едва не падна от стола.

Взрях се в него.

— Дай ми обувката, а?

Подадох му я заедно с чорапа. Погледна ги за миг и ги натъпка във външния джоб на сакото си.

— Да сънуваш грош — каза и изчезна, оставяйки вратата на стаята ми отворена след себе си. Дочувах странния му, куцукащ ход надолу по коридора.

Предметите в стаята ми сякаш започнаха да се издуват и свиват с всеки удар на сърцето ми. Бях ужасно зашеметен, седнах на леглото, опрях единия си лакът на перваза на прозореца и се опитвах да се съвзема. Дяволската рап музика се носеше от сградата срещу мен, където няколко тъмни фигури клечаха на покрива и хвърляха празни бирени кутии по група мрачни хипита, които се опитваха да пушат трева около огън в кофа за боклук. От покрива полетя бирена кутия, после още една, тя улучи един от хипитата с тенекиен звук. Смях, обидени викове.

Бях се вторачил в искрите, които летяха от кофата за боклук, когато ме връхлетя унищожителна мисъл. Защо Бъни бе решил да дойде в моята стая, вместо да отиде при Клоук или Марион? Докато гледах през прозореца, прозрях и отговора, който бе толкова очевиден, че ме полазиха тръпки. Причината бе, че моята стая бе най-близо. Марион живееше в другия край на студентското градче, в Роксбърг, а Клоук бе в далечния край на Дърбинстол. Нито едно от двете не бе подходящ избор за пиян човек, който се препъва из нощта. Монмът бе едва на десет метра встрани от улицата, а стаята ми с ярко осветения си прозорец сигурно е осветявала пътя му като фар.

Би било интересно да споделя, че в този миг се чувствах разкъсван, раздиран от моралните изводи, свързани с всяка една от посоките, които можех да поема. Но не си спомням да съм изпитал нещо подобно. Нахлузих чифт мокасини и слязох долу, за да се обадя на Хенри.

Монетният телефон в Монмът бе на стената до задната врата — на прекалено явно място за мен. Така че се насочих към сградата на биологическия факултет, обувките ми жвакаха из роената трева. Намерих една много изолирана кабина на третия етаж близо до химическите лаборатории.

Телефонът звъня сигурно стотина пъти. Никой не вдигна. Най-накрая, отчаян, затворих и набрах близнаците. Осем позвънявания, деветото, последвано, за мое облекчение, от сънливото „ало“ на Чарлс.

— Здрасти, аз съм — избъбрах. — Случи се нещо.