Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Беше идвала и по-рано през деня, когато из градината тук-там блещукаше слънце. Градинарят щеше да се яви след петнайсет минути, затова Касандра прибра ключа в джоба си и реши да поразгледа.
Тясна каменна пътека, почти изцяло закрита от мъх, лъкатушеше отпред, после се губеше зад къщата. Храсталакът отстрани беше гъст, така че се наложи Касандра да го дръпне от стената, за да мине.
Нещо в градината й напомняше за задния двор на Нел в Брисбън. Не толкова растенията, колкото атмосферата. Доколкото Касандра помнеше, дворът на Нел беше мешавица от селски цветя, билки и едногодишни растения с ярки цветове. Малки циментови пътеки се виеха между растенията. Дворът беше съвсем различен от другите дворове в предградията с тяхната опърлена от слънцето трева и тук-там по някой жаден розов храст, пъхнат в боядисана в бяло автомобилна гума.
Зад къщата Касандра спря. Напряко на пътеката беше пораснал бодлив шубрак, висок най-малко три метра. Тя се приближи и проточи шия да надникне над него. Шубракът беше равна линия, сякаш самите растения бяха образували стена.
Тя си проправи път покрай храсталака, леко прокарвайки пръсти по назъбените листа на бръшляна. Напредваше бавно, понеже храстите й стигаха до коленете и имаше опасност на всяка крачка да се спъне. По средата на пътя Касандра забеляза отвор насред шубрака, малка пролука, но все пак достатъчна, за да се види, че през нея не минава светлина, явно отзад се намираше нещо масивно. Касандра бръкна вътре, като внимаваше да не се набоде, и се наведе по-наблизо, когато храсталакът погълна ръката й чак до рамото. Пръстите й докоснаха нещо твърдо и студено.
Стена, каменна стена, покрита с мъх, ако съдеше по зелените петна на пръстите си. Касандра избърса ръка в джинсите си и извади от джоба си нотариалните документи, разгърнати на картата на имота. Къщата беше ясно отбелязана — малък квадрат в предната част на парцела. Според картата обаче задната част на имота се простираше доста по-нататък. Касандра отново сгъна картата и я прибра в джоба си. Ако картата беше правилна, стената беше част от имота на Нел, а не негова граница. Тя принадлежеше на Клиф Котидж, както и онова, което се намираше отвъд нея.
Касандра продължи да се промъква мъчително покрай стената с надеждата да намери порта или нещо, през което да влезе. Слънцето се издигаше на небето и птиците пееха по-спокойно. Въздухът беше наситен със сладостното и опияняващо ухание на пълзящата роза. Беше есен, но на Касандра при все това й стана топло. Само като си помисли, че някога си бе представяла Англия като студена страна, която не познава слънцето. Спря, за да изтрие потта от челото си, и удари глава в нещо провиснало.
Възлест клон на дърво се протягаше като ръка над стената. Ябълка, установи Касандра, когато забеляза, че от клона висят плодове — лъскави златисти ябълки. Бяха толкова зрели, толкова прелестно уханни, че тя не се въздържа и си откъсна една.
Погледна часовника си, отправи изпълнен с копнеж поглед към зеления плет и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла. По-късно щеше да продължи да търси вратата, не искаше да рискува да се размине с градинаря. Край къщата витаеше толкова осезаема самота и уединение, че Касандра се съмняваше дали ще го чуе оттук, дори ако той се провикнеше.
Тя отключи входната врата и влезе вътре.
Къщата сякаш слушаше и чакаше да види какво ще направи тя. Касандра леко плъзна ръка отвътре по стената.
— Моята къща — тихо изрече тя. — Това е моята къща.
Думите глухо се блъснаха в стените. Колко странно, колко неочаквано. Тя мина през кухнята, покрай чекръка и стигна до малката дневна отпред. Сега, останала самичка, Касандра се чувстваше различно в къщата. Някак познато, сякаш беше идвала тук много отдавна.
Настани се в стар люлеещ се стол. Касандра достатъчно добре познаваше антикварните мебели, за да знае, че столът няма да се сгромоляса, но въпреки това се притесни. Като че ли истинският собственик на стола беше някъде наблизо и можеше всеки момент да се върне и да открие натрапницата в дома си.
Изтри ябълката в ризата си и погледна през прашния прозорец. Увивните растения се бяха преплели от другата страна на прозореца, но тя виждаше достатъчно добре, за да различи обраслата градина навън. Имаше малка статуя, която досега не беше забелязала — дете, момче, покачено на камък, което се взираше към къщата с ококорени очи.
Касандра поднесе плода към устните си и когато отхапа, се разнесе силно слънчево ухание. Ябълка от дърво в собствената й градина, ябълка, засадена преди много години, която още даваше плод. Година след година. Беше сладка… дали ябълките винаги са били толкова сладки?