Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— И престани да притесняваш вуйчо си — изсъска леля Аделайн, докато Елайза минаваше покрай нея. — Не виждаш ли, че е изтощен от пътуване?
* * *
Аделайн усещаше тъпо пулсиране в слепоочието. Вдигна ръка и леко притисна. Нещо не беше наред с Роуз. Това местенце на слепоочието беше като шестото чувство на Аделайн. Още откакто Роуз беше бебе, Аделайн предусещаше кога тя ще боледува. Това бе нерушимата връзка между майка и дъщеря.
А сега слепоочието й отново пулсираше. Аделайн решително стисна устни. Взря се в строгото си отражение, сякаш е лице на непознат — господарката на благороден дом, жена с нерушим контрол над всичко. Вдъхна сила в дробовете на тази жена. Роуз трябва да бъде защитена, клетата Роуз, която дори не съзираше заплахата в лицето на Елайза. Роуз, която се молеше братовчедка й да получи същите привилегии като самата нея, да позира на прочутия Джон Сингър Сарджънт, да развали поредния шанс на Роуз.
В главата на Аделайн започна да се оформя идея. Не можеше да отпрати Елайза, Лайнъс никога не би разрешил, а и Роуз много щеше да тъгува, освен това беше по-добре да държиш враговете си наблизо. Обаче дали пък Аделайн не би могла да измисли причина да изпрати Роуз в чужбина за известно време? В Париж или в Ню Йорк? Да й даде възможност да блести, без неочакваното сияние на Елайза да привлича всеобщото внимание и да проваля всички възможности за Роуз…
Аделайн заглади поли и се запъти към вратата. Едно беше сигурно — никакво ходене на залива днес. Беше дала глупаво обещание, проява на моментна слабост от нейна страна. Последното посещение преди пет години беше достатъчно печално: след това Роуз седмици наред лежа в леглото с настинка. Слава богу, че все още не беше късно Аделайн да поправи грешката си. Пакостливостта на Елайза нямаше да навреди на Роуз.
Дъщеря й нямаше да остане доволна, но щеше да приеме решението на майка си. Винаги го правеше. Милата Роуз, винаги толкова добра, толкова вежлива. Рядко се оплакваше и никога не плачеше. Нямаше нито една мрачна мисъл.
Аделайн затвори вратата зад гърба си и зашумоли с поли надолу по коридора. Що се отнася до Лайнъс, той трябваше да се занимава с нещо. Като негова съпруга, Аделайн беше длъжна да не допусне той да стане жертва на собствените си импулси. Лайнъс трябваше да замине за Лондон, тя щеше да помоли горещо съпрузите на министрите да потърсят услугите му, да предложи екзотични места за снимки, да го отпрати. Не биваше да допусне сатаната да върши пакости от бездействие.
* * *
Лайнъс се облегна на градинската пейка и окачи бастуна си на декоративната ръкохватка. Слънцето залязваше и в западния край на имението плисна оранжево-розов здрач. Този месец беше валяло много и цялата градина лъщеше. Не че Лайнъс даваше и пет пари.
Семейство Монтраше бяха прочути градинари от векове. Поколение след поколение те пътуваха нашир и надлъж, обикаляха земята в търсене на екзотични видове, с които да обогатят градините си. Лайнъс обаче не беше наследил любовта към растенията. Това беше особеност на малката му сестра…
Е, не беше съвсем вярно.
Преди много време за кратко и той се бе заинтригувал от градината. Като момче, когато придружаваше Дейвис по време на неговите обиколки и се дивеше на заострените цветове в австралийската градина, на ананасите в оранжерията, на това как от семената, за чието засаждане той помагаше, само за една нощ покълваше стръкче.
Най-удивителното беше, че в градината срамът на Лайнъс изчезваше. Растенията, дърветата и цветята не даваха пет пари, че левият му крак е престанал да расте и е с няколко сантиметра по-къс от десния, нито че лявото му стъпало е безполезен израстък, безформен, извит и отблъскващ. В градините на „Блакхърст“ имаше място за всеки и за всичко.
А после, когато беше на седем години, Лайнъс се изгуби в лабиринта. Дейвис го беше предупредил да не влиза вътре сам, каза му, че пътят е дълъг и тъмен, осеян с препятствия, обаче Лайнъс беше опиянено от вълнение седемгодишно дете. Лабиринтът със своите дебели, обрасли с пищна зеленина стени го примамваше и нашепваше обещания за приключения. Той беше рицар, тръгнал на битка с най-жестокия дракон по тези земи, и щеше да излезе от тази битка победоносно. Щеше да намери пътя до другия край.
В лабиринта притъмняваше рано. Лайнъс не беше предвидил колко ще се смрачи, и то толкова бързо. А в сумрака скулптурите оживяваха и му се хилеха от скривалищата си, високите храсталаци се превръщаха в гладни зверове, ниските шубраци въртяха зли номера: заблуждаваха го, че върви в правилната посока, а всъщност той се връщаше обратно. Или пък не?