Забравената градина

Елайза се помъчи да свърже тази информация със собствените си спомени за мама. През тунела на времето пристигаха разпокъсани образи: мама в стаичката без прозорци над магазинчето на госпожа Суиндъл, гърненце с уханни билки. Не се задържа дълго, понеже почти нищо не би могло да вирее в този мрак. Елайза прогони нахлулия с този спомен образ на момчето с рижа коса и бледо лице.

— Приближи се, дете — повика я с ръка вуйчо й. — Ела на светло да те видя.

Елайза заобиколи писалището и застана до коленете на мъжа. В стаята миришеше на отровата, която понякога Дейвис използваше в градината, а сега миризмата се засили, сякаш идваше от вуйчо й.

Той протегна леко разтрепераната си ръка и докосна връхчетата на дългата рижа коса на Елайза. Лекичко, съвсем лекичко. После рязко дръпна ръка, сякаш се бе изгорил.

Потръпна.

— Зле ли ти е, вуйчо? Да повикам ли някого?

— Не — бързо отговори той. — Не. — Отново протегна ръка и погали косата й. Затвори очи, но Елайза видя как очите му се движат под прихлупените клепачи. Стоеше толкова близо до него, че усещаше мириса на топлия му месест дъх. Чуваше тихичките гърлени звуци, които предхождаха или заместваха думите му.

— Толкова дълго и толкова надалеч търсихме майка ти… за да доведем Джорджиана обратно у дома.

— Да, сър. — Мери беше разказала това на Елайза. Колко много обичал по-малката си сестра вуйчо Лайнъс, колко съкрушен бил, когато тя заминала, колко често пътувал до Лондон. Издирването покрусило младостта и унищожило следите от ведрина в нрава му; нетърпението, с което всеки път заминавал от „Блакхърст“, неизменно обезсърченото му завръщане. Как седял сам в тъмната си стаичка, пиел шери, отказвал да говори с когото и да било, дори с леля Аделайн, докато господин Мансел не се появял с нова следа.

— Но много закъсняхме. — Ръката му я галеше вече по-силно. Той увиваше дългата коса на Елайза около пръстите си като панделка. Дърпаше силно и се наложи Елайза да се вкопчи в писалището, за да не залитне. Взираше се като омагьосана в лицето му — приличаше на лицето на ранения цар на вълшебното царство, изоставен от всичките си поданици. — Закъснях. Но ти си тук. Слава богу, получих още един шанс.

— Вуйчо?

Ръката на Лайнъс падна тежко в скута му, а клепачите му се отвориха и отдолу се показаха воднистите светли очни ябълки. Той посочи малка пейка до отсрещната стена, покрита с бяла муселинена покривка, на която седеше кукла с развалени и завинаги примижали очи. — Седни — нареди й той.

Елайза примигна насреща му.

— Седни. — Той закуцука към черния триножник до стената. — Искам да те снимам.

Елайза никога досега не се беше снимала, не искаше и сега да я снимат. Особено с тази странна дружка. Тъкмо понечи да възрази, когато вратата се отвори.

— Празничната вечеря е сервира… — Изречението на леля Аделайн прекъсна с пронизително повишаване на тон. Слабата й ръка се стрелна към гърдите. — Елайза! — Думата излетя навън, носена от отчаяна въздишка. — Какво си въобразяваш, момиче? Веднага горе! Роуз те търси.

Елайза кимна и се запъти към вратата.