Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Сълзите го заслепиха и Лайнъс не си даваше сметка, че някой го наблюдава. Докато не усети потупването по ръката си. Вдигна поглед и видя сестричката си, която му подаваше нещо. Беше Клодин, любимата й кукла.
— Лайнъс, горкичкият Лайнъс — каза тя. — Клодин ще зарадва Лайнъс.
Той безмълвно пое куклата, без да откъсва очи от сестричката си, която се настани до него.
Несигурно усмихнат, Лайнъс натисна едното око на куклата и го вдлъбна. Погледна сестра си, за да види как ще реагира на вандалското му деяние.
Тя смучеше палеца си и го наблюдаваше състрадателно с огромните си сини очи. След малко се пресегна и вдлъбна и другото око на Клодин.
От този ден нататък двамата станаха един отбор. Без да се оплаква, без дори да се цупи, тя изтърпяваше гневните изблици на брат си, жестокия му хумор, всички неща, които отхвърлянето му от хората бе породило у него. Тя му позволяваше да се боричка с нея, да й се кара, а после да я прегръща.
Ако ги бяха оставили на мира, всичко щеше да бъде наред. Обаче мама и татко просто не можеха да понесат някой да го обича. Той ги чу тихичко да си говорят — твърде много време заедно, не е прилично, не е полезно… — и след броени месеци го изпратиха в пансион.
Оценките му бяха ужасни, Лайнъс се постара да е така, но баща му беше ходил на лов с директора на колежа „Бейлиол“ и така успя да осигури на сина си място в Оксфорд. Единственото положително нещо от студентството на Лайнъс беше, че откри фотографията. Един отзивчив преподавател му даде фотоапарата си, за да се учи на него, а после го посъветва какъв да купи за себе си.
Накрая, когато стана на двайсет и три, Лайнъс се върна в „Блакхърст“. Колко беше пораснала неговата poupée! Беше на тринайсет и бе толкова висока. Имаше най-дългата червена коса на света. Известно време Лайнъс се стесняваше от нея: беше много променена и се налагаше той да я опознава наново. Но един ден, докато той снимаше край залива, Джорджиана се появи в обектива му. Седна на черната скала с лице към морето. Морският бриз лъкатушеше из косата й, ръцете й бяха обгърнали коленете, а краката й… краката й бяха боси.
Лайнъс притаи дъх. Примигна и продължи да я наблюдава, когато тя бавно се извърна и впери поглед право в него. Другите хора не успяваха да прикрият стеснението си, обаче в очите на Джорджиана нямаше и следа от стеснение. Погледът й сякаш пронизваше камерата и дълбаеше право в очите му. Нейните очи бяха същите състрадателни синевини, които преди толкова много години го бяха наблюдавали как плаче. Без да се замисля, Лайнъс натисна копчето на апарата. И плени лицето й, нейното прелестно лице.
* * *
Лайнъс внимателно извади снимката от джоба на сакото си. Докосваше я предпазливо, понеже беше стара и с оръфани ъгълчета. И последната слънчева светлина почти се бе стопила, обаче ако завъртеше снимката под подходящ ъгъл…
Колко пъти беше седял така, взрян в снимката и потънал в размисъл, след като Джорджиана изчезна? Само тази снимка имаше, понеже след нейното заминаване някой… — майка му? Аделайн? някой от раболепните им слуги?… — тайно се беше промъкнал в тъмната му стаичка и беше взел всички негативи. Беше останала само тази снимка, пощадена, тъй като Лайнъс никога не се разделяше с нея.
Сега обаче получаваше втори шанс и нямаше да го изпусне. Вече не беше дете, беше господарят на „Блакхърст“. Мама и татко бяха в гроба. Бяха останали само досадната му съпруга и болнавата им дъщеря, а нима те можеха да застанат на пътя на Лайнъс? Беше ухажвал Аделайн само за да накаже родителите си за бягството на Джорджиана и годежът му с нея бе нанесъл последния фатален удар, така че постоянното присъствие на тази жена в къщата му се струваше нищожна цена. Той я пренебрегваше с лекота. Беше господар и щеше да има каквото си пожелае.
Елайза. Устата му отрони тази дума и тя се загнезди между къдриците на брадата му. Устните му трепереха, затова ги стисна.
Щеше да й направи подарък. Подарък за рождения ден. Нещо, което да предизвика признателност. Нещо, което тя да обикне, а и как иначе, след като майка й бе обичала това толкова много?
32
Клиф Котидж, 2005 г.
Касандра мина през портата и отново се озадачи от странната тегава тишина, която цареше навсякъде край къщата. Тя чувстваше и още нещо, но не можеше да го назове. Някакво странно усещане за сблъсък. Сякаш с влизането през портата приемаше договор, чиито правила не знаеше.