Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Успя да стигне до средата, преди отчаянието да го завладее напълно. После към унижението му се добави и болка, понеже Лайнъс падна и глезенът на здравия му крак се усука като на парцалена кукла. Не му остана голям избор, освен да остане да седи на мястото си и да се гърчи от болка в глезена, а по бузите му да се стичат горещи гневни сълзи.
Лайнъс чака ли, чака. Здрачът се превърна в мрак, хладината — в студ, и сълзите му пресъхнаха. По-късно узна, че татко отказал да изпрати някого да го търси. Лайнъс е момче, така казал татко, а независимо дали е куцо, или не, едно мъжко момче би трябвало да може да се ориентира в лабиринта. Как така той, Сейнтджон Люк, успял да го премине едва четиригодишен! Момчето трябвало да възмъжее.
Лайнъс трепери в лабиринта цяла нощ, докато мама най-сетне убеди татко да изпрати Дейвис да намери малкия.
Мина цяла седмица, преди глезенът му да се оправи, но в продължение на две седмици след това баща му водеше Лайнъс в лабиринта ежедневно. Пускаше го да се оправя вътре, а после го пребиваше от бой заради неизбежния му провал. Лайнъс започна дори да сънува лабиринта, а когато се събудеше, чертаеше карти по памет. Размишляваше над лабиринта като над математическа задача, понеже беше сигурен, че трябва да има някакво решение. И че ако е мъжко момче, трябва да го намери.
Две седмици по-късно татко прекрати изтезанието. На петнайсетата сутрин, когато Лайнъс се появи за всекидневното изпитание, баща му дори не вдигна поглед от вестника.
— Ти си огромно разочарование — каза той. — Глупаво момче, което не става за нищо. — После отново взе вестника си, разлисти го и прегледа заглавията. — Напусни стаята ми.
Лайнъс повече не припари до лабиринта. Неспособен да обвини майка си и баща си за своите позорни провали — в крайна сметка те бяха прави, що за момче е, като не може да се ориентира в един лабиринт? — той обвиняваше градината. Започна да чупи стеблата на цветята, да къса цветовете, да тъпче новите стръкчета.
Човек се формира от фактори извън своя контрол — наследствени особености, придобити особености. За Лайнъс определящо бе парчето кост на стъпалото му, което отказваше да се удължи. Докато той растеше, недъгът му породи стеснителност, стеснителността — заекване, и Лайнъс се превърна в нехаресвано момче, което установи, че го удостояват с внимание само когато се държи зле. Отказваше да излиза навън, затова кожата му стана бледа, а здравият му крак залиня. Слагаше насекоми в чая на майка си, тръни в чехлите на баща си и с радост изтърпяваше наложените му наказания. Ето по този предвидим начин течеше животът на Лайнъс.
А после, когато навърши десет, се роди сестричката му.
Лайнъс тутакси я възненавидя. Толкова мека, светла и слабичка. И както установи, когато надникна под дългата й бяла дантелена рокличка, със съвършено телце. С два еднакво дълги крака. Сладки стъпалца, а не някакъв безполезен съсухрен къс плът.
Обаче щастливият й нрав беше още по-непоносим от физическото й съвършенство. Розовата й усмивка, мелодичният й смях. От къде на къде тя ще е толкова щастлива, при положение че Лайнъс е толкова нещастен?
И той реши да предприеме нещо по въпроса. Когато успееше да се отскубне от гувернантката си, се промъкваше тайно в детската стая и коленичеше до кошчето. Ако бебето спеше, Лайнъс изненадващо вдигаше шум, за да я стресне. Ако тя се пресегнеше към някоя играчка, той преместваше играчката по-далеч. Ако сестричката му протегнеше ръчички към него, той кръстосваше своите. Ако тя се усмихнеше, той разкривяваше страховито лице.
Тя обаче оставаше невъзмутима. Каквото и да направеше Лайнъс, бебето не се разплакваше, нищо не нарушаваше слънчевия му нрав. Този факт го озадачаваше и той си заблъска главата да измисли подли и невероятни наказания за сестричката си.
Когато Лайнъс навлезе в юношеството, тялото му стана още по-тромаво с дългите си слаби ръце и с редките рижи косъмчета, наболи по петнистата му брадичка, докато Джорджиана се превърна в красиво дете, обичано от всички в имението. Тя извикваше усмивка на лицето дори на най-суровите хора, фермери, които с години не бяха продумвали и една блага дума за семейство Монтраше, сега изпращаха кошници с ябълки в кухнята за госпожица Джорджиана.
Един ден, както си седеше на рамката на прозореца и със скъпоценната си нова лупа гореше мравки, Лайнъс се изсули и падна. На него нищо му нямаше, обаче новата му лупа се натроши на стотици парченца. Тази нова играчка му беше толкова ценна, а самият Лайнъс толкова бе свикнал да разочарова сам себе си, че макар да беше вече тринайсетгодишен, той ревна гневно и захлипа, давейки се. Укоряваше се, че е паднал толкова тромаво, че не е достатъчно умен, че няма приятели, че е необичан, че се е родил с недъзи.