Кралят на зимата

Не обичам морето. То е студено и опасно. Подвижните му сиви хълмове бягат безспир от далечния запад, където слънцето умира всеки ден. Моряците ми казаха, че някъде отвъд безбрежния хоризонт се намирала приказната страна Лионес. Никой не беше виждал тази страна и никой не се беше връщал от там, но тя се беше превърнала в мечтан рай за бедните моряци — страна на удоволствията, където няма войни, няма глад и преди всичко няма кораби, които да прекосяват неспокойното сиво море с подгонените от вятъра бели гребени, които се спускат по сивозеления наклон на вълните и безмилостно подмятат малките ни дървени лодки. Брегът на Думнония изглеждаше толкова зелен. Нямах представа колко обичах тази страна, докато не я напуснах за първи път.

За моите хора бяха необходими три кораба. Надолу по реката гребяха роби, а когато излязохме в открито море, моряците вдигнаха парцаливи платна и западният вятър помъкна тромавите кораби през големите вълни. Много от войниците се почувстваха зле. Те бяха млади, повечето бяха по-млади и от мен, защото войната всъщност е момчешка игра, но имаше и някои по-възрастни воини. Моят заместник-командир Каван наближаваше четиридесетте, брадата му беше посивяла, а лицето му беше нашарено от белези. Този мрачен ирландец беше служил на Утър и сега не виждаше нищо странно в това, че трябваше да служи под командването на човек два пъти по-млад от него. Наричаше ме „лорд“, сигурно си мислеше, че като съм от Хълма, съм наследник на Мерлин или поне че съм син на великия магьосник от някоя негова сакска робиня. Мисля, че Артър ми беше дал Каван, за да се опра на него, ако поради младостта си не успея да наложа своя авторитет. Но казано съвсем честно, никога не съм имал проблеми като командир. Казваш на войниците какво трябва да направят, правиш го заедно с тях, наказваш ги, когато се провалят, но иначе ги възнаграждаваш добре и победата отдаваш на тях. Всичките ми копиеносци бяха доброволци и отиваха в Беноик или защото искаха да служат под мое командване, или, което е по-вероятно, защото вярваха, че на юг от морето ги очаква по-голяма плячка и повече слава. Пътувахме без жени, без коне и без слуги. Бях върнал свободата на Кана и я бях изпратил в Инис Уидрин, надявайки се, че там Нимю ще се погрижи за нея, но се съмнявах, че отново ще я видя. Тя щеше много скоро да си намери съпруг, а аз щях да открия за себе си новата Британия, наречена Бретан, и с очите си да видя приказната красота на Инис Трийбс.