Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Глупости, глупости — заповтаря той, — глупости и мерзост.
— Да, ти си прав — казах. — Това са глупости. Но нима всички приказки от този род не са глупости? Думи, думи и само думи.
— Говориш мерзости.
— Не, само думи — казах, — а всички думи си приличат.
— С бога шега не бива — рече той и аз забелязах, че главата му трепереше.
Пристъпих напред досам него.
— Изпадал ли е Ъруин в недоимък?
Той като че понечи да отговори, устните му се размърдаха. Но пак се затвориха.
— Да или не? — настоях.
— Никога вече не ще се докосна до света на мерзостите — промълви той, без да сваля от мен бледите си очи, — за да не остане неговата смрад по ръцете ми.
Идеше ми да го сграбча и да го разтърся тъй, че зъбите му да зачаткат. Да изтърся от него отговора. Но така не се постъпва със стар човек. Бях подхванал зле цялата работа. Трябваше да го подмамя лека-полека, та да падне в клопката. Трябваше да го прикоткам. Но при всяка наша среща аз толкова се навивах и наострях, че само гледах как по-скоро да се махна от него. И след като го оставях, чувствувах се още по-зле, докато успеех да го залича от паметта си. С една дума, сам бях оплел конците.
И тъй нищо не научих. На излизане погледнах невръстното, което беше довършило падналия шоколад и съсредоточено опипваше пода около себе си за още някоя трошка. Старият отново се наведе към него, бавно, с усилие.
Слизайки по стълбите, си помислих, че дори ако се бях опитал да подмамя стария, сигурно пак нищо нямаше да науча. Въпросът не е в това, че подходих неправилно. Не е и в това, че защитих Старк. Какво знаеше той за Старк, какво го интересуваше Старк? Въпросът е там, че го попитах за миналото, за един свят, от който той си беше отишъл. Този свят и светът изобщо беше мерзост, както се изрази старият, и той не искаше да се докосва до него. Не искаше дори да разговаря за него и аз не бих могъл да го накарам да стори това.
Но разбрах поне едно: старият знаеше нещо. Положително. Следователно имаше какво да се узнае. Добре, аз ще го узная. Рано или късно. И тъй, оставих Учения прокурор и света на миналото и се върнах в света на настоящето.
Където:
Продълговатото игрище с бели линии, които разсичат с геометрична точност тревата, се зеленее отровно под светлината на прожекторите, монтирани високо на трибуните. Над игрището бухлатото, пулсиращо кълбо светлина рехавее и чезне в мрака, но трийсетте хиляди чифта очи, виснали от вътрешната страна на бетонната чаша, не гледат към мрака, а са устремени към средоточието на светлината, където хора с червени коприненолъскави гащета и златисти шлемове се хвърлят срещу хора със сини коприненолъскави гащета и златисти шлемове, сблъскват се и се валят като кукли по отровнозелената трева, а леденият писък на свирката сече плътния въздух като ятаган, който сече възглавница.
Където:
Музиката гърми, носи се рев — като рев на море, екват викове — като агония, ляга тишина, после женски вик, сребрист и тънък, пронизва тишината като вопъл на изгубена душа и отново рев, от който нажеженият въздух сякаш се раздува. Защото от лъскавото заплетено кълбо върху зеленината се изтръгва червен къс, стрелва се напред и лети по допирателната, върти се, мята се и препуска по зеленото и все пак сякаш твърде много се бави в този застинал миг безвремие, носейки страшното бреме на отговорността, наложено му от хорския рев.
Където:
Един човек ме тупа с все сила по гърба и крещи — един човек с масивно лице и остра тъмна коса, паднала на челото, който крещи:
— Това е моето момче! Това е Том, Том, Том! Това е синът… той се откъсна и спечели… това е първият му мач в университета… моето момче!
И човекът пак почва да ме тупа по гърба, грабва ме и ме стиска в прегръдките си, в тези силни прегръдки, стиска ме като брат, като любима, като син, а очите му се наливат със сълзи, които потичат ведно с потта по месестите бузи, и той крещи: