Да започнем отначало

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Хм, всичко е наред. Изморена съм — отвръщам припряно и бързам да прогоня лошите мисли и съмнения. Да, това е всичко, Себ не е виновен, просто аз съм изморена и крива. Този уикенд ме изтощи напълно. — Между впрочем, няма ли да си събираме багажа? — напомням му аз.

— Знам, че не обичаш да закъсняваш, но още е рано — отговаря ми той, връща усмивката си и протяга към отворена бутилка вино. Започва да пълни две чаши.

— Защо, в колко часа е полетът ни за Лондон? — вероятно е някой от онези, които пристигат на Хийтроу в ранните часове.

— Не се притеснявай, полетът е чак утре — казва, подавайки ми чаша вино.

За миг решавам, че се шегува.

— Ти сериозно ли говориш?

— Защо мислиш, че не съм сериозен? — пита безразлично той.

— Но утре е понеделник!

— Десет точки за верен отговор — вика Крис от дивана, а Ана се залива от смях, сякаш е най-добрата шега, която е чувала.

— И аз трябва да съм на работа — добавям заради нея, чиято работа очевидно е да бъде професионално гадже на някого.

Тя ми се озъбва, тръска русата си коса над раменете и се сгушва в Крис. Очевидно съм докоснала някой оголен нерв. Да си призная, въпреки че е крава, изпитвам някакво съжаление към нея. Срещала съм момичета като Ана, които правят кариера, като излизат с богати мъже, но забелязах няколко бръчки около очите й, а вчера я хванах да се гледа в огледалото и да придърпва лицето си, защото смяташе, че никой не я вижда. Предполагам, че е по-стара, отколкото казва.

Но какво става, когато ботоксът престане да действа? Когато задникът й започне да увисва? Земното притегляне не може да бъде надхитрено. Крис инвестира в приятелките си, както в колите си, и винаги предпочита новите модели. Скоро на този диван ще седи друга, по-млада блондинка. Тогава какво ще прави Ана?

— Сигурен съм, че можеш да се оправиш с шефа си — казва ми Себ. — Само един ден.

Поглеждам го и не вярвам на ушите си.

— Не мога просто да звънна и да съобщя, че няма да отида на работа — възмущавам се. — „Извинете, сър Ричард, но аз съм в Шамони.“

— А защо не? — свива рамене той. — Работата ти не е чак толкова важна, нали? Никога си споменавала за нея, освен че, когато той се пенсионира, сигурно и ти ще напуснеш.

Чувствам се като ужилена. Истина е, аз рядко говоря с него за работата си, но това е защото първия път той не се интересуваше от нея.

— Защо говориш така? — възмутена съм. — Може да не съм най-добрата лична асистентка в света и това може да не е най-важната работа, но за мен тя е важна…

Досега не бях осъзнавала колко сериозно съм възприемала дейността си в „Блексток&Уайт“. Не защото имах големи амбиции за кариера. Напротив, да работя в офис, независимо в какъв, не бе мечтата на живота ми. И нека да погледнем истината в очите — моите таланти не са в създаването на електронни таблици. Но винаги се опитвам да дам нещо от себе си, независимо дали съм добра или не (като например в сноуборда…) Както пише в училищното ми досие: „Тес може да не е най-академичната ученичка, но винаги дава всичко от себе си.“