Момчешки живот

По някое време, след като пламъците бяха угаснали и жаравата сияеше в червено, и след като бухалът бе заспал, а топлият нежен бриз носеше ухание на диви череши през лагера ни, ние гледахме как падащите звезди се стрелкат в синьо-златни арки през небесата. Когато шоуто приключи и всички си лежахме замислени, Дейви Рей каза:

— Хей, Кори. Защо не ни разкажеш някоя история?

— Нее — проточих. — Не се сещам за никоя.

— Просто измисли нещо — подкани ме Дейви Рей. — Хайде. Става ли?

— Аха, ама да не е прекалено страшна — додаде Бен. — Не искам да сънувам кошмари!

Позамислих се, после подех:

— Момчета, знаете ли, че някъде наоколо е имало затвор за нацисти? Татко ми е разказвал за него. Аха, та трябва да знаете, че всичките нацисти в този лагер в гората, до един били най-ужасните убийци, за които човек може да се сети. Лагерът се намирал точно тук, до военновъздушната база, само че е било преди да я построят.

— Това истина ли е? — попита предпазливо Бен.

— Не, бе, тъпчо! — каза му Дейви Рей. — Кори си измисля!

— Може и така да е — отвърнах, — а може и да не е.

Устатото ми приятелче се смълча.

— Както и да е — продължих нататък, — в затворническия лагер имало пожар и някои от нацистите успели да избягат. А някои от тях били ужасно изгорени, лицата им до кокал и прочие ужасии, но се измъкнали на свобода, в тази гора, и…

— Гледал си го по „Трилър“98, нали? — прекъсна ме Дейви Рей.

— Не — казах. — Така ми го разправи татко. Станало е преди много време, преди всички ние дори да бъдем родени. Та тези нацисти избягали в гората горе-долу по тези места и техният водач — един тип на име Бруно — бил едър мъж с белязано, изгорено лице, та той намерил пещера, в която да се заселят. Но нямало достатъчно храна за всички, така че някои от тях умрели, а останалите нарязали телата с ножове и…

— Оу, отврат! — изсумтя Бен.

— … и ги изяли, а Бруно винаги получавал мозъка. Той чупел черепите като орехи, изгребвал мозъка с две ръце и се тъпчел до пръсване.

— Ще повърна! — изплака Дейви Рей и издаде съответстващите звуци. След това се засмя, Бен също се разсмя.

— След много време — примерно две години — Бруно бил единственият оцелял, бил станал още по-едър — продължих. — Но лицето му така и не се оправило след пожара. Едното му око се било качило на челото, а другото висяло към брадичката… — това описание предизвика още изблици на смях. — Така че след всичкото това време в пещерата, и след като изял останалите нацисти, Бруно бил луд. Бил и гладен, но искал да яде само едно нещо — мозъци!