Империя на бури

***

Едион хвърли щита от гърба си и се стовари на седалката пред гигантския железен харпун, който беше поне с една длан по-висок от него, а главата му – по-голяма от неговата. Имаше само три копия. Трябваше да стреля точно.

Отвъд залива кралят вече заемаше позиция зад парапета на най-долното ниво на кулата. А във водата корабът на Ролф се приближаваше все повече и повече към сваления Коработрошач.

Едион стъпи на единия от трите педала за управление, чрез които се въртеше оръжието, и стисна дръжките от двете му страни, за да насочи копието. Прицели се внимателно към най-далечния край на залива, където двата носа на острова се събираха, оставяйки само тесен проход към пристанището.

Отвъд тях водата се пенеше – риф. Идеален за разбиване на кораби, несъмнено точно там щеше да разположи кораба си Ролф, за да привлече моратската флота в капана.

***

– Какво е това, дявол да го вземе? – попита смаяно един от стражите, отговарящи за харпуна, и посочи към вълните.

Чудовищна сянка плуваше под вода пред „Морският дракон“, по-бързо от кораба, по-бързо от делфин. Дългото й, змийско тяло се носеше в морето с криле, които приличаха и на перки.

Сърцето на Едион спря.

– Това е морски дракон – обясни слисано той.

Е, поне вече знаеше по какъв таен облик работеше Лизандра.

И защо Елин бе настояла да влезе в храма на Бранън. Не само за да види краля и да върне града на мисенианците и Терасен, но и... за да може Лизандра да огледа детайлните каменни релефи на морски дракони в реален размер. За да се превърне в жив мит.

И двете... Ах, тези хитри, заговорничещи дяволици. С право наричаха Елин кралица от легендите.

– Но как... как... – Стражът се обърна към другите, които шушукаха недоумяващо. – Ще ни защитава ли?

Лизандра наближаваше Коработрошача, още свален под водата – въртеше се, чупеше тялото си в остри дъги и заобикаляше скоростно подводните скали по пътя си, като че искаше да опознае новия си облик за малкото време, с което разполагаха.

– Да – отвърна Едион, докато леден ужас изпълваше вените му. – Да, ще ни защитава.

***

Водата беше топла, спокойна и всевечна.

А тя беше люспеста сянка, покрай която седефените риби се стрелкаха уплашено към кораловите си домове; водно страшилище, чиито чутовни размери накараха птиците, полюшващи се върху вълните, да се разпилеят в панически полет.

Слънчевите лъчи пронизваха на снопове водата и Лизандра – или поне онази малка част от нея, която оставаше човешка – имаше усещането, че се носи през храм от светлина и сенки.

Там някъде откъм открито море се задаваше нещо, долавяше вибрации и ехо от странни звуци.

И най-големите морски хищници се втурнаха тревожно и отплаваха към безбрежните сини ширини отвъд островите. Дори обещанието за червени води не можеше да ги задържи на пътя на двете исполински сили, които щяха да се сблъскат.

Пред нея дебелите брънки на Коработрошача увисваха към дълбините подобно на колосалната огърлица на някоя богиня, навела се да отпие от морето.