Наследството на тамплиерите

— Къде отиваме? — попита Стефани.

— Да се видим с Касиопея Вит. Възнамерявах да отида сам, но май е време всички да се запознаем с нея. — Имаше нужда да се разсее. — Разкажи ми за нея — обърна се той към Марк.

— Не знам много. Чух, че баща й бил богат испански предприемач, а майка й — мюсюлманка от Танзания. Ужасно е умна. Има дипломи по история, изкуство, религия. Освен това е богата. Наследила е доста пари, но и е спечелила много. Двамата с баща ми често имаха конфликти.

— За какво? — попита Малоун.

— Нейната мисия е да докаже, че Христос не е умрял на кръста. Преди дванайсет години на религиозния фанатизъм се гледаше другояче. Хората не ги беше грижа за талибани и Ал Кайда. По онова време Израел бе горещата точка и Касиопея се дразнеше от факта, че на мюсюлманите гледат като на екстремисти. Мразеше арогантността на християнството и самонадеяността на юдейството. Баща ми би казал, че търси истината. Искаше да развенчае мита, за да докаже колко много си приличат Исус Христос и Мохамед в действителност. Сходни съдби — сходни интереси.

— Нима баща ти не е искал точно това?

— Същото му казвах и аз.

Малоун се усмихна.

— Колко остава до дома й?

— По-малко от час. След няколко километра трябва да завием надясно.

Малоун погледна в огледалото за обратно виждане. Все още никой не ги следеше. Чудесно. Намали скоростта на входа на градче, наречено Сен Лу. Тъй като беше неделя, всички магазини бяха затворени, освен една бензиностанция и един смесен магазин на юг от града. Той зави натам и спря.

— Изчакайте тук — каза той, докато излизаше от колата. — Трябва да свърша нещо.

Малоун отби от магистралата и пое по покрит с чакъл път навътре в гъстата гора. Една табела гласеше, че половин километър по-нататък се намира Живор — средновековно приключение в съвременния свят. Пътуването от Рен беше отнело по-малко от петдесет минути. През повечето време се бяха движили на запад, бяха задминали руините на катарската крепост „Монсегур“ и се бяха насочили на юг към планините.

Двулентовият път беше добре поддържан, а разлистените букове от двете му страни образуваха тунел и създаваха усещането за призрачно спокойствие. Портата се отваряше към открито тревно пространство с паркирани коли. В края му се издигаха стройни борове и ели. Той спря и всички слязоха. Табела на английски и френски посрещаше гостите.