Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Навън — спокойно каза той и тръгна към вратата на сакристията.
Марк смяташе, че номерът с тайната стаичка ще им осигури достатъчно време да избягат. Надяваше се Дьо Рокфор да не е взел много хора със себе си. Отвън обаче чакаха още трима братя — един на главната улица, един на входа на алеята към паркинга и още един пред вила „Витания“, който препречваше бягството им през градината. Очевидно Дьо Рокфор не смяташе, че от гробището може да се избяга, тъй като от външната страна на оградата имаше петдесетметрова пропаст.
Но Марк се беше отправил точно натам.
Благодари на бога за многобройните среднощни експедиции, които бяха предприемали двамата с баща му. Местните хора не одобряваха посещенията в гробищата след мръкване, но баща му твърдеше, че тогава бил най-подходящият момент. Често тършуваха из района за улики или следи, които да хвърлят светлина върху необяснимото поведение на Сониер. Няколко пъти ги бяха прекъсвали и бяха открили и друг изход, освен портата с череп и кръстосани кости.
Време беше да използват откритието.
— Страхувам се да попитам как ще се измъкнем — каза Малоун.
— Наистина е малко страшничко, но поне слънцето все още грее. Досега винаги съм го правил през нощта.
Марк зави надясно и забърза по каменните стъпала към долната част на гробището. Наоколо петдесетина души се възхищаваха на паметниците. Отвъд оградата безоблачното небе беше яркосиньо и вятърът стенеше като сломена душа. През ясните дни в Рен винаги духаше вятър, но въздухът над гробището бе неподвижен. Църквата и пристройките спираха силните пориви на вятъра от юг и запад.
Той забърза право към един паметник точно до източната стена под няколко бряста, които хвърляха издължени сенки.
Забеляза, че хората се тълпяха предимно на горното ниво, където се намираше гробът на любовницата на Сониер. Той скочи върху една надгробна плоча и се покатери на стената.
— Последвай ме — каза той и скочи от другата страна, претърколи се и след това стана и се изтупа.
Наблюдаваше как Малоун скача от петте метра на тясната пътечка.
Стояха в основата на стената върху широка около метър каменна пътека. Огромни букове и борове поддържаха стръмния склон, брулените им от ветровете клони бяха изкривени и преплетени, а корените им, впити в цепнатините на скалите.
Марк посочи наляво.
— Пътят свършва зад замъка. — Той се обърна. — Така че трябва да тръгнем натам. Обикаля и стига до паркинга. Оттам е лесно.
— Тук няма вятър, но зад ъгъла — Малоун посочи напред, — предполагам, ще усетим бриза.
— По-скоро ураган. Но нямаме избор.
43
Дьо Рокфор влезе в гробището с един от братята, а останалите трима изчакваха отвън. Марк Нел доста умно беше използвал тайната стаичка за отвличане на вниманието. Вероятно бяха останали вътре само докато неговият човек излезе от църквата. След това сигурно се бяха скрили в изповедалнята, докато той е бил в сакристията. Влезе в ограденото място и спокойно огледа гробовете, но не забеляза жертвите си. Нареди на брата до себе си да тръгне наляво, а той самият тръгна надясно, стигайки до гроба на Ърнст Сковил.
Преди четири месеца, когато за пръв път научи за интереса на предишния магистър към Сковил, бе изпратил един брат да следи белгиеца. Шпионинът му бе монтирал подслушвателно устройство към телефона на Сковил и така бе научил за Стефани Нел и за плановете й да пристигне в Дания и после във Франция, както и за намерението й да се сдобие с книгата. Когато стана ясно, че Сковил не харесва вдовицата на Ларс Нел и че само я подвежда, за да попречи на усилията й, една профучала по стръмната уличка на Рен кола разреши проблема с намесата му. Сковил не беше част от тази игра, за разлика от Стефани Нел, и по онова време нищо не трябваше да пречи на действията й. Дьо Рокфор лично се бе заел с убийството на Сковил, без да намесва никой от абатството, тъй като нямаше как да обясни какво налага подобни драстични мерки.
Братът се върна от другата страна на гробището и докладва:
— Нищо.
Къде може да са отишли?
Погледът му се спря върху светлосивата стена, опасваща гробището. Приближи се до едно място, където стената стигаше до гърдите му. Рен беше кацнал върху било, чиито склонове от трите страни бяха стръмни като пирамиди. Всичко в долината под тях се губеше в сивкавата мъгла, която обвиваше пъстроцветната земя, изглеждаща като далечно царство на лилипути, с реки, магистрали и градчета. Вятърът иззад стената облъхна лицето му и изсуши очите му. Постави двете си ръце върху стената, повдигна се и наклони тяло напред. Погледна надясно. Каменистият склон беше пуст. Погледна наляво и зърна Котън Малоун, който завиваше на запад от стената.