Върховният повелител

Ако ичаните съществуваха, беше наистина глупаво да изпращат на смърт единствения магьосник, който можеше да им разкаже повече за врага им. Но Акарин не беше единственият. Имаше я и Сония.

И точно тук кралят не беше преценил ситуацията както трябва. Той бе предположил, че някогашната обитателка на копторите, която бе манипулирана от доста магьосници, щеше лесно да бъде убедена. Лорлън мрачно се усмихна, когато си спомни гневния й отказ.

Ако изпратите Върховния повелител Акарин в изгнание, ще трябва да изпратите и мен. По този начин, когато се вразумите, той може още да е жив и в състояние да ви помогне.

Кралят се разгневи от неподчинението й. „И какво очаквахте? – искаше да му каже Лорлън. – Вярност? От човек, който е живял сред онези, които всяка година прогонвате от града по време на Прочистването?”. Накрая кралят бе решил, че щом момичето не приема присъдата на Гилдията и нейния владетел, то изгнанието е добро решение.

Лорлън въздъхна и отново закрачи из стаята. Честно казано, що се отнася до информацията за ичаните, Гилдията нямаше да има нужда от Сония, докато пръстенът на Акарин се намираше в джоба му... стига самият Акарин да е жив. Но ако Лорлън започнеше да предава информацията от Акарин на Гилдията, все някога трябваше да разкрие откъде я получава. Пръстенът беше инструмент на черната магия.

Как щеше да реагира Гилдията на новината, че нейният Разпоредител притежава и продължава да използва нещо такова?

„Трябва да го изхвърля” – помисли си Лорлън. Но знаеше, че няма да го направи. Извади пръстена от джоба си и го сложи на пръста си.

— Акарин? Там ли си?

Нищо.

Лорлън беше опитал няколко пъти да се свърже с Акарин чрез пръстена. Понякога му се струваше, че улавя слабо усещане на гняв или страх, но реши, че то е просто плод на въображението му. Мълчанието го измъчваше. Ако не бяха докладите на Оусън по време на пътуването, щеше да се притесни, че Акарин е мъртъв.

Лорлън спря да обикаля стаята, отиде зад бюрото си и се свлече в креслото. Свали пръстена и го пусна обратно в джоба си. Минута по-късно на вратата се почука.

— Влез.

— Послание от краля, милорд.

Слугата влезе, поклони се и постави дървения цилиндър на бюрото му. Върху капака му бе отпечатан инколът на краля, а восъкът бе посипан със златен прах.

— Благодаря ти. Свободен си.

Слугата се поклони и излезе от стаята. Лорлън разчупи печата и извади лист, навит на руло.

„Значи кралят иска да поговорим за Сачака” – развесели се Лорлън, след като прочете официалното писмо. Той го нави отново на руло, върна го в цилиндъра и го пъхна в кутията, където държеше кралските послания.

Мисълта за срещата с краля му се стори неочаквано привлекателна.

Онова, за което копнееше от доста време, бе просто да направи нещо. Дълго време беше възпиран и безпомощен. Той се изправи, но изведнъж замръзна, дочувайки името си да отеква в главата му.