Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Иначе моето неразположение си беше чиста проба страх — за малария изобщо не можеше да става въпрос, а още по-малко, че съм се заразила от моя спътник. Защото той страдаше от нещо съвсем друго — измъчваше се, че се бе отказал от светския живот и от наследството си, за да се отдаде изцяло на Църквата, но само за да осъзнае, че тялото й е покварено и подобно на развалена риба, загнива откъм главата. Единствено аз знаех истинската причина за болката му. Единствено аз бях наясно, че с онази дълбока въздишка, която се изтръгна от гърдите му на площад „Свети Петър“, той бе издишал и вярата си. От Рим насам той не се бе молил нито веднъж — драстична разлика от постоянното цитиране на катехизиса на отиване към Вечния град. На излизане от него беше онемял като риба и колкото аз нареждах литании, толкова и той. Въпреки че по едно време буквално ми идваше да започна да се моля — за него. Да се помоля на Бога, ако някъде има такъв, да излекува сърцето му и да му каже, че всевиждащият Отец на всички ни си е все така в небесата, нищо че отецът на Църквата бе станал част от този коварен заговор.
И по време на това пътуване нямахме възможност да разговаряме. Отново по същата причина — бяхме почти непрекъснато в компанията на кралската двойка. А в редките случаи, когато оставахме насаме, брат Гуидо не желаеше нито да бъде утешаван, нито да говори. Пиеше малко, а още по-малко ядеше. Брадата на лицето му избуя и му придаде запуснат вид, обаче този път приличаше повече на измамник, отколкото на отшелник, защото излъчването на святост отдавна го беше напуснало. Скърбях за вярата му, но далеч повече скърбях за нас — защото без неговия интелект и напътствията му ние бяхме обречени. Че мога ли аз сама да разгадая останалата част от загадката?!
Когато прекосихме моста и Пиаца дела Синьория се сключи около нас, аз вдигнах очи към страховитата кула на палата на Медичите и усетих, че влизаме в бърлогата на лъва. Арката, отвеждаща към най-древния площад на Флоренция, бе като отворена паст, жадно очакваща да ни погълне. Статуите на атлети застинаха, за да видят как ни изяжда.
Знаехме, че кралят и кралицата ще отседнат при наскоро помирилия се с тях Лоренцо де Медичи, но поканата не важеше за „лорд Николо“ — очевидно смятаха, че като тоскански принц, той със сигурност разполага с резиденция във Флоренция, където прислугата вече го очаква. (Само един бог знаеше как щяхме да я измислим тази прислуга.) Погледнах към брат Гуидо, който седеше отпуснат до прозореца и наблюдаваше злобно улиците, които познаваше така добре.
— Аз съм като пророк Данаил — промърмори. Това бяха първите му думи от Рим насам.
Осъзнаването на казаното от него ми причини доста голям шок — въпреки че не бяхме разговаряли дни наред, мислите ни течаха заедно. Той също си даваше сметка, че влизаме в бърлогата на лъва.
Когато каретата спря, аз се изправих, готова пак да сляза, но кралицата ме спря с ръка и мило изрече:
— Останете тук, скъпа! За нас ще бъде удоволствие да ви предоставим каретата си, за да ви отведе до резиденцията на принца. Той не е достатъчно добре, за да се качва на кон. Знаете ли къде е дворецът му?
Бях безкрайно поласкана от любезността и щедростта на кралицата. За момент ми се прииска тя да е моята истинска майка, за да мога да отпусна глава върху напудрената й гръд. Не знаех какво да кажа, затова, както винаги в подобни ситуации, излъгах.
— Отлично, Ваше величество. Дворецът му е нагоре по хълма, по посока на Сан Миниато.
Нямах време да измисля нищо друго, затова, когато те ни помахаха и изискаха от нас да им обещаем, че ще се видим на сутринта на сватбата, дадох указания на кочияша да ни отведе към къщата на Бембо, където, преди малко повече от месец, бях видяла как клиентът ми умира.
Когато каретата потегли, аз се отпуснах обратно на мястото си, но успях да видя как кралят и кралицата на Неапол се понасят по стълбите на Палацо Векио, придружени от свитата си, за да бъдат посрещнати от двама слуги в черно-златистата ливрея на Медичите. Стомахът ми отново се преобърна, този път от двоен страх — и личен, и политически. Първият бе породен от факта, че тук все още издирваха брат Гуидо и мен и може би все още бяхме в смъртна опасност. Вторият — от това, че младата издънка на фамилията Медичи и бъдещ жених Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи бе организирал предателски заговор срещу своя настойник и покровител — Лоренцо Великолепния. Конспирация, изразена чрез езика на боите, обяснена метафорично и скрита в образите от „Пролетта“ — сватбен подарък от Ботичели за неговия млад покровител. И сега аз бях принудена да разтърся своя добър приятел, за да го извадя от болезнения му транс, така че по някакъв начин да спасим бедните си кожи, а ако даде Бог — и града. Но за мой голям късмет се оказа, че няма никаква нужда да разтърсвам брат Гуидо — защото в мига, в който останахме сами, той заговори.