Вестителят на бурята

Дори тъмните облаци, които се скупчваха на небето, като че ли бяха в очакване — наблюдаваха бдението в града и чакаха старецът да бъде донесен, преди да се излеят по мръсните улици.

Нобул беше сред Зелените куртки, които трябваше да контролират тълпата, но изглежда от тях нямаше нужда. Лееха се много сълзи, но не се виждаше и намек за неприятности.

Всички бяха тук, застанали в редица: Килгар и Дени, Антон, Дъстин, Едрик, Хек. Дори Билгот беше тук и чакаше в тържествено мълчание, някак смирен и забравил да деребейства. Сякаш нещо витаеше във въздуха и изсмукваше силите на мъжете, жените и дори на уличните кучета.

Но не всеки ден един град погребва своя крал.

Сред тълпата се понесе шепот. Глави се извърнаха, вратове се проточиха. Нобул видя, че главната порта към булеварда е отворена. Нямаше да чакат още дълго.

— Гадна работа — измърмори Дени до него. — Какво ще правим сега, по дяволите?

Нобул отвърна възможно най-тихо:

— Ще стоим тук и ще покажем уважението си, когато изнесат покойния крал.

— Нямах това предвид.

— Зная — Нобул добре знаеше какво има предвид Дени, но нямаше отговор. Какво щяха да правят сега без крал? Каел Мастрагал беше Обединителят. Той създаде Свободните държави, завладя враждуващите провинции и ги превърна в кралство. Кой щеше да удържа всичко това сега? Дъщеря му ли? Момиче, което едва бе стигнало възраст за женене? Нобул се съмняваше, че принцесата ще е силен владетел. Не и когато свирепите копелета, които управляваха провинциите, ламтяха за власт. Тя щеше да има късмет, ако оцелее до края на годината.

Но това не беше негов проблем. Той се тревожеше повече за действията на хуртите. Но тревожеше ли се наистина? Щеше ли да му пука дори ако стигнат до стените на града под ритъма на бойните си барабани?

Не.

Може би това ще е шансът му да се върне в отминалите дни. Тогава нямаше да има избор. Да, можеше да се самоубие по всяко време, но що за смърт щеше да е това? Първо щеше да се погрижи да избие възможно най-много от свирепите копелета.

Вече виждаше процесията — водеха двама бронирани рицари на огромни коне, следвани от покрита носилка. Нобул предположи, че в нея е положен кралят, най-вероятно стиснал меча на гърдите си, като всеки друг преди него.

Булевардът беше обточен със статуи на стари, отдавна мъртви крале, които гледаха преминаването и на последния от тях. Бяха много, защото булевардът се простираше, докъдето поглед стига. Колко ли от тях са пренасяни така, положени в цялата си слава, подобно на Каел?

Това беше великолепно изпращане, но мъртвият си е мъртъв. Нобул огледа тълпата, печалните лица и се зачуди дали знаят за какво плачат. Дали скърбят, защото са обичали краля, или защото тъгуват за самите себе си — защото са заплашени от чужда орда и няма кой да ги поведе срещу нея?

Крал Каел беше обичан, но Нобул не спираше да се чуди дали заслужава тази обич. Той бе участвал с него в битка и с очите си видя колко безмилостно може да бъде старото копеле. При Портата на Бакхаус победиха само защото се страхуваха повече от краля и суровите му наказания, отколкото от врага. Нобул беше виждал как бичуват хора до смърт заради кражба. С мъка си спомняше какво сториха с две момчета, хванати при опит за изнасилване.