Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Контролните ми уреди полудяха, когато стигнах края на тунела. Казаха, че съм попаднала на място с изкуствена гравитация и още по-странно — бях навлязла в атмосфера. Този кораб почти нямаше крила, въпреки това имаше елерони за управление, а атмосферното гребло се включваше, за да ми помогне да правя бързо завои.
Точно пред мен Брейд беше спряла кораба си.
— Какво показват сензорите ти? — попита тя.
— Атмосфера — отвърнах. — Азот и кислород.
Брейд се приближи малко, влезе в огромно помещение, което изглежда имаше под, покрит с мъх.
— Виждаш ли мъха? — попитах.
— Аха — отвърна тя и задейства деструкторите си. Експлозията пламна в жълто и оранжево в единия край на помещението, разпиля пламнали парчета метал. Усетих шоковата вълна и корабът ми потрепери.
— Какво стана? — попитах. — Защо стреля?
— Тези изстрели горят, не са всмукани от вакуума — обясни Брейд. — И ги чух. Минали сме през невидим щит и сме влезли в атмосферен джоб.
За мой ужас тя отвори капака на кораба си.
— Брейд! — изкрещях.
— Спокойно — отвърна тя. — Пилотите съобщават за такива джобове близо до сърцето. — Тя сниши кораба и кацна на мъха. След това скочи на земята.
Влетях в помещението. След всички номера, които бяхме преживели, тя нямаше нищо против да слезе! Да, беше с каска, пилотският ѝ костюм беше като скафандър, въпреки това…
— Мембраната трябва да е някъде тук — предположи тя. — Ела ми помогни да я намерим.
Макар да ми беше неспокойно, кацнах до нея. Проверих конзолата и останах облекчена, когато открих, че диференциалът за налягане е минимален, затова отворих капака. Освободих предпазните колани, проследих Брейд с поглед, докато тя натискаше пода. Най-сетне слязох и стъпих в мъха. Беше истински, нямаше холограма.
Внимателно пристъпих към Брейд. Тя си свали шлема и огледа тъмното помещение, осветено единствено от прожекторите на изтребителите ни.
— Брейд — натиснах микрофона, за да може звукът да излиза от шлема. — Ами ако е капан?
— Не е — каза тя. — Открихме сърцето. Това е смисълът на лабиринта.
— Много бързо се добрахме. След само три помещения.
— То се движи — отвърна Брейд и огледа високите като на пещера тавани. — Трябва да са симулирали това, когато са създавали лабиринта.
— Ами… — пристъпих по-близо до нея. — Не съм сигурна, че този лабиринт е бил създаден.
— Хората…
— Знам, че Върховенството казва, че е от тях — прекъснах я аз. — До голяма степен вярвам в историята им. Но не мисля, че хората са изобретили това. То е твърде… — Как можех да го определя. Зловещо? Твърде стряскащо сюрреалистично ли?
То показва истински халюцинации. Не е нещо измислено. Не напълно.
— Според мен това е труп — реших аз. — Труп на гробокопач, който сега използват за тренировки.
Брейд се намръщи при тези думи.
— Не знам дали те изобщо умират, Аланик. Правиш предположения.
Може и да беше права. Въпреки това останах с шлема, докато оглеждахме пещерата, застанали близо една до друга. Мъхът тук беше жив, доколкото можех да преценя, когато го пипнах. Ами ако изпускаше опасни спори или нещо такова? Щях да се чувствам много по-добре, ако Брейд си сложеше отново шлема.
Когато стигнахме в далечния край на стаята, забелязах нещо на пода. Паяжина в наситено зелено, скрита под купчина скали. Дадох на Брейд знак да дойде напред и приближих мястото. Приличаше на паяжина от зелени влакна и бе около метър в диаметър, кръгло.
— Виждаш ли това? — попитах.
— Мембрана — отвърна тя. — Направена от зелени нишки.
Значи не беше халюцинация. Коленичих, побутнах влакната, след това погледнах Брейд. Тя нямаше особено желание да ги докосва и аз открих, че и аз не искам да пипам повече.
— Бях бясна — заяви най-сетне Брейд с тих глас.
— Ъ? — недоумявах.
— Одеве попита — напомни ми тя — как съм се чувствала, когато са ме взели като малка от нашите. Бях бясна.
Тя коленичи и изтегли паяжината, а отдолу се показа дупка. Стори ми се около два метра дълбока, а светлината на шлема ми показа метален под на дъното.
— Гневът кипеше в мен години наред — продължи Брейд. — Яма, пълна с лава, която гореше като деструкторен огън. — Тя се обърна и ме погледна. — Тогава разбрах, че от Върховенството са прави. Аз наистина бях опасна. Много, наистина много опасна.
Тя срещна очите ми за момент, след това си сложи отново шлема и отвори канал към командването.