Към небето 2 към звездите

Инерцията на огромния камък я повлече след себе си — и я изтегли от пътя на няколко други въглени, които се сблъскаха. Направих завой и я последвах, ускорих толкова много, че грав капс не можаха да поемат ускорението и аз се лепнах за седалката. Едва смогвах, тъй като трябваше да застрелям въглен, който се опита да се блъсне в Брейд, след това се подредих до нея, за да я предпазя от отломките.

Щитът ми пропука и корабът ми се разтърси. Пред мен огромният въглен, който следвахме, ни разчистваше пътя преди най-после да забави ход, сякаш пилотът му най-сетне бе разбрал какво правим.

— Дотук бяхме! — извиках и извих нагоре. Брейд се освободи тъкмо когато друг огромен въглен се заби в онзи, който следвахме. Тя едва успя да избегне огромен къс, който се изстреля настрани при удара, двете заедно успяхме да се откъснем от кашата. Невероятната ни скорост ни отнесе за секунди далече от мелето.

— Това… — заговори Брейд — това май ни се размина на косъм. — Този път май беше разтърсена.

— Командване полети — натиснах копчето за връзка, — какво, в името на звездите, беше това?

— Извинявам се, Аланик от УрДейл — отвърна лично Уинзик, което бе крайно необичайно. — Понякога се е случвало въглените да проявяват неестествено агресивно поведение като това. Пробваме нови бустери на дроновете, които са по-мощни.

— Можехте да ни предупредите! — сопнах се аз.

— Много се извинявам! — отвърна Уинзик. — Моля те да не се обиждаш. Брейд, благодаря ти. Ти се представи много впечатляващо пред официалните лица.

Значи Уинзик показваше домашния си любимец човек, а? Можеше да убие и двете ни!

На Брейд обаче не ѝ пукаше. След като се отървахме от новите въглени, тя сама се отправи към лабиринта. Подадох мощност след нея. Секунда по-късно влетяхме през един отвор и влязохме в тунела.

Вътре изглеждаше толкова тихо.

Това, разбира се, беше глупаво. В космоса винаги беше тихо. Да, можех да накарам кораба си да симулира експлозии и вибрации, за да ми осигури аудио усещания, но след като нямаше атмосфера, значи нямаше и компресионни вълни, а след като нямаше компресионни вълни, значи нямаше и звук.

Това обикновено ми се струваше правилно. Да се извисяваш в бездната — трябваше да бъде тихо. Тъмнината беше толкова празна, толкова невероятна, толкова необятна, че сигурно поглъщаше всички звуци.

Тези тунели вътре в лабиринта изглеждаха по-интимни. Имах чувството, че трябва да чувам потракване, капане на вода или поне далечно скърцане, когато частите се докосват. Тук обаче тишината беше зловеща.

Прожекторите ми осветиха кораба на Брейд, който летеше точно пред мен. Тя забави необичайно много и започна да напредва предпазливо по коридора.

— Виждаш ли отвора пред нас? — попита тя.

— Да — потвърдих. След като го виждахме и двете, значи беше истински, въпреки че подобни отвори почти винаги бяха. Нещата, които холограмите покриваха, те ни объркваха.

Влязохме бавно в помещението, едно от местата, които създаваха впечатлението, че си под вода. Имаше дори холографски риби, които плуваха на ята, нещо черно се таеше в ъглите и протягаше множество пипала.