Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Вече бях влизала няколко пъти в тази стая. Холограмите започваха да се повтарят. Илюзиите на куполите ни бяха технология на Върховните, която разкриваше ограниченията на програмирането им. Истинският гробокопачески лабиринт щеше да е по-безсистемен. Пилотите, които бяха влизали и избягали, разказваха за различна обстановка във всяко помещение, с изненади от всеки ъгъл.
Попитах Брейд какво вижда, тъй като това беше част от обучението. Аз обаче познавах тази стая твърде добре, така че дори докато тя описваше какво вижда, аз бях готова, когато октоподът скочи от ъгъла. Знаех, че не е истински и ще се опита да ме разсее от въглена, който щеше да се покаже зад нас.
Обърнах се и гръмнах въглена малко преди да ме стигне.
— Добър изстрел — похвали ме Брейд.
Леле. Комплимент ли беше това? Май отношенията ни се затопляха.
Тя ни поведе към край на помещението, където за мен изходът беше покрит с някакви водорасли.
— Виждаш ли нещо? — попита тя.
— Някакви водни растения.
— Аз виждам скали. — Тя изръмжа. — Също като миналия път.
Тя сниши кораба, за да мине през холограмата и аз я последвах, навлязохме в друг метален тунел.
— Очаквам Уинзик отново да се пробва да ни убие — отбелязах, докато я следвах.
— Уинзик е велик — отвърна на мига Брейд. — Той много добре знае какво прави. Очевидно разбира ограниченията ни по-добре от нас самите.
— Той просто извади късмет — не се съгласих аз. — Номерът му навън щеше да изглежда адски тъп, ако бяхме убити.
— Той е забележителен — повтори Брейд. — Нищо чудно, че не разбираш целите му.
Настръхнах при тези думи, но преглътнах острия отговор. Брейд просто приказваше. Това бе напредък.
— Расла си с Уинзик, така ли? — попитах. — Той ти е като баща.
— По-скоро като стопанин — отвърна тя.
— Ами родителите ти? Биологичните?
— Бях взета от тях на седем. Хората трябва да бъдат внимателно проверявани и наблюдавани. Ние можем да подхранваме агресията помежду си и да се оставим лесно на слабостите.
— Сигурно ти е било трудно. Да оставиш родителите си, когато си била още малка.
Брейд не отговори, пое по коридора, след това влезе в друг, под него. Последвах я, намръщих се, когато стените на тунела бавно се промениха и се превърнаха в скали.
Това ми изглежда познато, помислих си аз.
Сталактити, сталагмити. Естествени камъни, на места изглеждат почти стопени от непрекъснатото капане на вода. Ето и огромна метална тръба, която се показва между камъните.
Приличаше на… приличаше на пещерите, които изследвах като малка. Безкрайните тунели на Метален рой, където ловях плъхове и си представях, че са креляни.
Спрях кораба до стената, където прожекторите осветиха древни надписи. Форми и думи на непреводим език. Познавах това място. Макар мащабът да беше по-голям, той приличаше точно на тунел, по който бях минавала стотици пъти, място, на което бях прокарвала пръсти по студения мокър камък. В скрито шкафче, за което хората от поддръжката не знаеха, криех харпуна си, тетрадката с карти и значката, която татко ми беше дал…
Без да мисля, протегнах ръка към стената, ала пръстите ми докоснаха стъклото на купола. Намирах се в кораб, на извънземен изтребител, пътувах в лабиринт в далечния космос. Как? Как бе възможно това да докосне ума ми и да се покаже на това място?
Насочих поглед към стъклото на купола. Отразени на него, сякаш се намираха точно пред мен в пилотската кабина, видях две горящи петна, големи колкото юмруците ми. Тези дупки разкъсваха реалността, всмукваха всичко и го смазваха в два невъзможно бели тунела. Приличаха на очи.
Космите на врата ми настръхнаха. Отворих уста да изкрещя, но очите изчезнаха — а заедно с тях и промените в тунела. В миг се озовах в поредния метален коридор, един от хилядите в лабиринта.
— Кажи — заговори Брейд в ухото ми. — Идваш или не?
Извих се, погледнах през рамо, но видях единствено чернотата в пилотската ми кабина — стена, на която имаше одеяло за спешни случаи, фенерче и чанта с медицински пособия за оказване на първа помощ.
— Аланик — повика ме отново Брейд. — Тук има нещо. Ела да ми кажеш какво виждаш.
— Идвам — отвърнах и забелязах, че ръцете ми треперят, когато ги върнах на контролните лостове. Ангели небесни. Ангели небесни, колко самотна се чувствах. И самотна, и сама. Нямаше с кого да поговоря за това. Коб и приятелите ми бяха на трилиони километри, дори Ем-бот беше откъснат от мен, докато не се върнех в Към звездите.
Смеех ли да спомена какво виждам пред Брейд? Това не беше най-обикновена холограма от лабиринта. Това беше от собствените ми спомени. Нямаше ли тя да си помисли, че съм луда? Още по-лошо, щеше ли да мисли, че съм една от тях? Да не би да виждах тези неща, защото част от гробокопача се беше прикрепила към душата ми?