Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Другото, което видя, беше мътен проблясък на метал в купчината кал. Посегна да го вземе и остана разочарован от леснината, с която го измъкна, и от малките му размери. Не беше Блестящ гвоздей. Беше сребърна катарама от колан.

Саймън вдигна оплесканата с кал катарама на светлината на факлата. Изчисти с пръсти калта от нея и се разсмя мъчително — прегракналият му глас бързо замря в тясната дупка. Значи за това бе рискувал живота си — това беше примамката, която го беше подмамила в безизходните дълбини. Катарамата беше толкова изподраскана и изтъркана, че фигурите й едва личаха. В центъра имаше глава на някакво животно, нещо с квадратна муцуна като на мечка или прасе. Около нея имаше няколко тънки очертания, пръчици или стрели. Дрънкулка без никаква стойност.

Саймън забучи дръжката на факлата в земята и се закатери по могилата пръст. Небето трябваше да е някъде отгоре. Обземаше го все по-непреодолим ужас. Бинабик положително копаеше от другата страна! Но как можеше да го намери тролът, ако Саймън не му помогнеше!? Отначало за всеки изкатерен лакът се плъзваше по половин назад, докато най-после не откри начин да се придвижва, без да изтиква толкова много пръст зад себе си. Накрая се изкатери на достатъчна височина, за да опипа рохкавата земя в дъното на тунела. Започна да рови като обезумял — откъртваше огромни буци, но на тяхното място се свличаха нови и нови. Колкото повече време минаваше, толкова по-неконтролируеми ставаха действията му. Той къртеше несъпротивляващата се глина, изтръгваше я на огромни буци, смъкваше цели лавини върху себе си, но без абсолютно никакъв ефект. Сълзи обливаха лицето му и се смесваха с вадичките пот. Нямаше никакъв край, колкото и да копаеше.

Най-после спря, разтреперан и заровен почти до кръста в рухнала мокра пръст. Сърцето му блъскаше толкова силно, че мина доста време, преди да разбере, че тунелът е притъмнял. Обърна се и видя, че пръстта почти е затрупала факлата. Вторачи се в пламъка, изтръпнал от внезапен страх, че ако запълзи надолу по купчината рохкава пръст, търкулналите се буци могат да го загасят окончателно. А угаснеше ли, нямаше с какво да го запали. Щеше да се озове в абсолютно непрогледна тъмнина.

Измъкна се внимателно от свлачището, което заклещваше краката му — придвижваше се толкова предпазливо, както когато дебнеше жаби в рова на Хейхолт.

„Внимателно, внимателно — повтаряше си. — Не, само мрак не. Трябва ми светлина. Никога няма да ме намерят, ако остана без светлина“.

Свлече се малка лавина кал. По наклона се търкулнаха буци пръст и една от тях спря точно пред пламъка, който потрепна. Сърцето на Саймън почти спря.

„Внимателно. Внимателно. Много внимателно“.

Заби ръце в рохкавата пръст под факлата и затаи дъх. Вдигна я и едва тогава издиша. Беше почти изгаснала. Мъждукаше само една тънка ивичка, някакво косъмче на ръба на светлината и мрака.

Саймън повтори цялата процедура по почистването, изгори си пак пръстите и изръмжа същите ругатни, докато не откри, че напъханият в канията канукски нож си е все така вързан за крака му. Благодари на Ейдон за единствената искрица надежда, която го спохождаше от дълго време, и използва костеното острие, за да довърши започнатото. Запита се бегло колко ли ще продължи да гори факлата, но мигновено отпъди тази мисъл. Ясно беше, че няма никаква възможност да изрови сам пътя си навън. В такъв случай щеше да се премести малко по-надолу в тунела и да изчака Бинабик и Мириамел да го изкопаят отгоре. Те положително щяха да го направят скоро.