Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Лунната светлина увенча с ореол ангелския силует на върха на кулата. Най-после Елиас се обърна и се уви с парцаливата си мантия. Бялата му кожа се виждаше през дупките, където конците бяха прогнили по шевовете.

— Хенгфиск — прошепна той. — Чашата ми.

Нещо, което приличаше на друга струпана в ъгъла на стаята постеля, се размърда и се изправи. Безмълвният монах изприпка до една маса до вратата и свали капака на една каменна делва. Напълни една чаша с тъмна димяща течност и я донесе на краля. Неугасващата усмивка на монаха, може би не чак толкова широка, както обикновено, потрепна едва-едва в мрачната стая.

— Пак няма да спя тази нощ — каза кралят. — Заради сънищата, нали знаеш.

Хенгфиск стоеше безмълвен, но изпъкналите му очи наблюдаваха съсредоточено Елиас.

— А има и още нещо. Нещо, което чувствам, но не мога да разбера.

Той взе чашата и се върна до прозореца. Дръжката на сивия меч Печал изстърга по каменния перваз. Елиас не беше свалял меча от много време, дори когато лягаше да спи, и очертанията на оръжието личаха върху тюфлека до вдлъбнатината от тялото на краля.

Елиас надигна чашата до устните си, преглътна и въздъхна.

— Има някаква промяна в музиката — промълви той. — Великата музика на мрака. Приратес не казва нищо, но аз знам. Не е нужно този евнух да ми казва всичко. Сега вече мога да виждам нещата, да ги чувам… да ги подушвам. — Изтри уста с мантията си, като остави ново тъмно петно сред безбройните други, вече засъхнали върху плата. — Някой е променил нещата. — Дълго не каза нищо. — Но може би Приратес не го крие от мен. — Кралят се обърна, за да погледне виночерпеца си с изражение, което беше почти нормално. — Може би и самият Приратес не знае. Няма да е единственото, което не знае. Все още имам някои свои тайни. — Елиас се замисли. — Но ако Приратес не осъзнава как… как са се променили нещата… питам се какво би могло да означава това. — Отново се обърна към прозореца, загледан в кулата. — Какво би могло да означава това?

Хенгфиск чакаше търпеливо. Накрая Елиас изпи последната глътка и му подаде чашата. Монахът я взе от ръката на краля, върна я на масата до вратата и пак отиде в ъгъла. Сви се до стената, но главата му остана изправена сякаш в очакване на следващите инструкции.

— Кулата чака — добави тихо Елиас. — Отдавна чака.

Наведе се над перваза и появилият се вятър развя тъмната му коса и повдигна няколко листа върху пода — те се понесоха с шепот по каменните плочи.

— О, татко — промълви едва чуто Елиас. — Боже на милосърдието, как искам да мога да заспя.