Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Щом приведе главнята, за да може огънят отново да я обхване цялата, от склона се спусна нов поток кал. Саймън беше толкова съсредоточен върху онова, което правеше, че изобщо не погледна, докато ново свличане не привлече вниманието му. Вдигна факлата и се втренчи в запушеното дъно на тунела. Калта се… движеше.

От пръстта сякаш израсна дребно черно дръвче, разгъваше крехките си клонки. В следващия миг до него израсна друго, а между тях се надигна малка буца. Беше глава. Слепите й бели очички се вторачиха в него, ноздрите й потрепнаха. Устата зейна в ужасяващо подобие на човешка усмивка.

От калта се надигаха още и още ръце и главички. Саймън, който гледаше слисан от ужас, се пльосна на колене, протегнал факлата и ножа пред себе си.

Букен! Копачи! Гърлото му се сви.

Бяха пет-шест. Щом се измъкнаха от рохкавата пръст, те се скупчиха и зацвъртяха тихичко. Тънките им космати крайници се преплитаха така и движенията им бяха толкова резки, че той не можеше да ги преброи. Размаха факлата срещу тях и те се дръпнаха, но не много далеч. Бяха предпазливи, но явно не бяха уплашени.

„Усирис Ейдон — замоли се безмълвно той. — Аз съм в земята с копачите. Моля те, спаси ме. Няма ли кой да ме спаси?“

Копачите тръгнаха в група към него, но неочаквано се разделиха и го нападнаха откъм стените. Саймън извика от страх и цапардоса най-близкия с факлата. Съществото изпищя от болка, но подскочи и обви крака и ръце около китката му. Острите зъбки се впиха в дланта му и той едва не изпусна факлата. Уплашеният му вик прерасна в рев от болка и той тресна ръка в стената на тунела, за да се освободи от създанието. Придобили смелост от отдалечаването на пламъка, останалите подскочиха напред и зацвърчаха пронизително.