Съдбовният кораб [bg]

— Тогава ще умрем. — Гласът му беше мъртъв и студен, като дебел пропукващ лед. Бялата змия се запровира към центъра на кълбото и обидно се изви пред Молкин. Гривата на Шривър се изправи от ужас. Той провокираше Молкин да го убие. Наглите му пози приканваха смъртта. Всички изчакваха присъдата му.

Но Молкин се сдържа. Той самият заизвива тялото си в по-обширна последователност, която обхвана обидите на белия, забранявайки на другите да действат срещу него. Не каза нищо, макар че гривата му се надигна и започна да изпуска слаба диря от токсини във водата, докато плуваше. Тишината и отровите се превърнаха в мрежа около бялата змия. Движенията ѝ се забавиха; тя увисна толкова неподвижно, колко бе постижимо за змия. Молкин не беше отправил въпрос към белия, но той въпреки това заговори гневно:

— Защото аз говорих с Помнеща. Бях див и без разсъдък, звяр, колкото която и да е от онези змии, глупавите, които сега те следват. Но тя ме хвана и ме задържа, като насилваше спомените си в мен, докато не се задавих с тях. — Той се завъртя в бърз, яростен кръг сякаш щеше да атакува себе си. По-бързо и по-бързо. — Спомените ѝ бяха отрова! Отрова! По-токсични от всичко, изпускано някога от грива. Когато си припомням какви сме били, какво трябва да сме сега и го сравня с това, в което сме се превърнали… се давя. Бих отдал този нечестив живот, който продължаваме да прегръщаме!

Молкин не бе спрял безмълвния си, извиващ танц. Движенията му оформяха преграда между белия и заслушаните змии.

— Прекалено късно е. — Белият протръби всяка дума отчетливо. — Твърде много сезони минаха. Времето за промяна дойде и си отиде многократно. Спомените на Помнещата са от отдавна отишъл си свят! Дори да успеем да намерим реката, водеща към земите на пашкулите, няма кой да ни помогне с оформянето на обвивките. Всички са мъртви. — Той започна да говори по-бързо, думите му бликаха като бързотечаща река: — Няма родители, които да ни чакат, за да вложат спомените си в нашите обвивки. Ще излезем от метаморфозата си толкова невежи, колкото и когато сме я започнали. Тя ми даде спомените си и ви казвам, че те не бяха достатъчни! Разпознавам малко неща тук, а това, което наистина си спомням, е разположено погрешно. Ако сме обречени да изчезнем, нека изгубим гласовете и разсъдъка си, преди да умрем. Нейните спомени не си заслужават агонията, която нося. — Изправената му грива изведнъж изпусна облак от парализиращи токсини. Той зарови собственото си лице в него.

Молкин удари, бърз като че ли улавяше плячка. Златните му очи проблеснаха, докато увиваше белия и го откъсваше от собствената му отрова.